Teма 10

Социални мотиви в творчеството на Пейо Яворов

Яворов с една ярко надарена личност, откроила се на едно от първите места в българската литература и особено в поезията.

Титанично могъщ и задушевен лирик, той следва поетичната традиция на гениалния Христо Ботев. Твърдо сложна и противоречива личност, Яворов протежава ум на мислител, неспокоен дух и силно възбудена социалност. Прозрял дълбоко в неволите на българския народ, той е обладан от бурна критичност и горда ненавист към онова общество, обрекло човека от народа на вечен труд и нещастия.

Яркото му социално чувство се проявява най-силно, когато говори за трагичната участ на селяните. Затова и главен герой в тези произведения е селянинът, изгарян от жаркото слънце, ограбван от бирника, отморяващ се от страданията в селската кръчма.

Селската мъка е пресъздадена много вярно в стихотворението На нивата, където на фона на природата, огласяна от птичи песни, изпъква жестоката болка и немощният протест на бедния труженик:

Недей дочаква и зори,

първи ори, ори, ори,...

Като няма прокопсия,

Плюл съм в тая орисия!

Почти денонощен, тежък и непосилен е трудът на селяка. Дори природата преследва този герой-мъченик: слънцето прежуря и безпощадно жили гърба на измъчения земеделец. Затова той стига до най-ярката изява на протеста си срещу този несретен живот като проклина съдбата си. Прибрал се вече по тъмно, той тръгва обратно към нивата преди да се е съмнало. Без почивка се бори с твърдата земя до пладне, когато, безкрайно уморен, се спира за заслужена почивка и обяд. Но колко бедняшка и нищожна е трапезата му:

Илучец еж, водица пий...

Какъв парадокс! Човекът, който с труда си храни държавата, живее в безкрайна бедност и мизерия. А като връх над всичко идва царския бирник, който хвърля в ужас и плач селяните. Като мощен протест звучат думите на поета, насочени срещу грубата буржоазна действителност и антихуманното отношение към народа:

че бирник царски дошел е днеска

и сиромаси тресе ги треска:

не взема само от голо риаз,

дете от майка!

Само кръвния данък като през турско робство не присъства в буржоазната социална политика.

Най-висок в поетичното претворяване на селската трагедия е достигнат в поемата Градушка, открояваща се с висока художествена внушителност, добила класическа стойност във времето.

Поемата започва с монолог, който обобщава идеята за вечното тегло на селянина, за селските страдания и трагичните изживявания, причинени от безпощадните природни бедствия, които довеждат хората до желанието да умрат:

Да беше мор, да беше чума

че в гроба гърло не гладува, не жадува!

А то градушка ни удари,

А то порой ни мътен влече, слана попари, засух беше

в земята зърно се опече...

Това спомняне на преминалите бедствия е мъчително и болезнено. В него е стаена горчивата болка на селяка, чийто труд години наред е загивал безплодно. Тънейки в безисходица, селяците вече мислят, че толкова мъка и страдания са някакво божие наказание.