Смъртта във военната лирика на Димчо Дебелянов

Епохата, в която твори военната си лирика Димчо Дебелянов е белязана от войни, груб прагматизъм, дехуманизация и бездуховност. Социално-историческа обстановка има дълбоки художествено естетически измерения в българската литература. Военната лирика на Дебелянов е зов за повече хуманност и нравственост , копнеж по красотата и хармонията. В своето развитие той преминава от романтичното двумирие към едно все по- драматично виждане на съществуващата действителност, към проблемите на човешкото битие.

В тези години на война се налага и скръбта за човешкия живот , и сиротната песен на самотника , и една нова духовна устойчивост - на човека опрял своите стъпки върху изстрадалата земя , почувствал дълбокото сродяване с нея , силата на земната любов и сливането с хората . В тази лирика смъртта се ражда като хуманистичен проблем , в отговор на Дебеляновото защо се случва това и за какво се бием . Като говорим за смъртта имам предвид нейният физически аспект, тъй като в лириката на Дебелянов образът й е слабо засегнат .

Смъртта в тълкованието на философите е преход от едно състояние към друго, край на човешкото битие. Субектността се определя не от самосъзнанието , а от съзнанието за смъртността. Човешкото битие е битие към смъртта. Едновременно с това тя е позитивна, а не негативна характеристика на човешкото битие. Смъртта е това, което прави човешкото битие собствено или истинско. Чрез осъзнаването на Смъртта като собствена се открива възможност за съсредоточаване върху битието или смисъла на битието .

В тази военна лирика се увеличават реалистичните елементи , увеличава се предметността на образа и ситуирането на лирическия герой в определена среда и обстановка, неговото сливане с масата. Военната му е лирика не е така отчуждена от реалността и хората, а напротив тя е близка до всеки един от тях. Символистичната образност се разпада , както при повечето символисти от това време , чрез внасяне на повече конкретност и предметносt. Смъртта тук е на физическото тяло, защото духът витае в едно друго времево пространство. И тази смърт не е неестествена и ужасна, а фактът, че хората на фронта умират неестествено и ужасно, съвсем не така както биха искали да умрат и със съзнанието, че са живели не така както биха могли. Това е антихуманната същност на войната.

В Един убит се подсказва възможността убитият да е всеки, а не един единствен , макар и анонимен в своята конкретност човек. Чуждата смърт поставя лирическия герой пред възможността да разсъждава върху смъртта, да реконструира един чужд живот, като остава разтерзан между необходимостта да се подчини на императива на войната да убива , за да