Повестта "Немили-недраги" от Иван Вазов има автобиографичен характер. Тя е резултат от преживяванията на автора и наблюденията му над трудния емигрантски живот на хъшовете, които преживяват много физически страдания, но успяват да запазят в себе си борбения дух и любовта към родината.

Смъртта на Странджата е достойна, защото тя е финал на един честно извървян житейски път, отдаден на родината, посветен на борбата за свобода на Отечеството. На смъртния си одър героят се държи гордо той не съжалява за отиващия си живот, а страда, че не загива като истински герой в битка. Умирайки, знаменосецът завещава своя борбен дух и идеите на борбата на бъдещото покоение борци.

Странджата е обединяваща фигура, играе важна роля в живота на хъшовете, но те го оставят в този критичен момент и се разделят. Единствено Бръчков остава до него, защото за него той е един идеал, приема го за голяма личност, за истински хъш. Постъпката му е благородна. Той смята, че е длъжен да даде духовна подкрепа на таз юнашка душа, възхищава му се. Странджата приема смъртта спокоино, чака я още от момента, когато е решил да стане хъш. Предсмъртната болест го изтощава, проличава, оставя следите си и знаците си върху лицето му: И действително, лицето на Странджата от ден на ден се измахваше и добиваше смъртна бледност. Но в последните си мигове стария хъш не мисли за самосъжаление, страх, а продължава да мисли единствено за Отечеството. Измъчват го само две мисли че умира далеч от родината и че умира безславно. Той цени грижите на Бръчков, трогнат е, развълнуван е от всеотдайните му грижи, оценя моралната подкрепа, защото поне българин щя затвори очите му. Странджата е идеалист, приема смъртта като героична, славна. Славното му минало е доказателство за геройските му дела. Това предава героичност на смъртта. Думите на стария хъш са нещо свещено, сакрално за Бръчков. За него е чест дори да бъде до него. Младият хъш се явява като връзката между поколенията. Авторът неслучайно избира в този момент да събере най-стария и най-младия хъш.

Предметите, които Странджата завещава на Бръчков са доказателство за славното му минало, славните му битки и за самия път, извървян от него. Завещавайки ги на младия хъш, той оставя и частица от себе си, от борбения си дух. Документите са величествени, свещени. Така отиващото си поколение е спокойно, че борбата ще продължи.

Дори на смъртния си одър Странджата показва патриотизма си. Отива си със съжаление, че не е изпълнил дълга си. Вазов показва болката си, че толкова героични личности умират по толкова безславен начин.