Смъртта и гробът в поезията на Христо Ботев (ЛИС) В Ботевата поезия като основен проблем се откроява един от най-значимите проблеми на Романтизма изключителното значение на свободата. В творчеството на поета проблемът е интерпретиран в контекста на националното робство. Основна ценност, която осмисля човешкия живот, нравствения избор, пътищата на спасението за Ботев свободата е всичко това, но не само: той е първият, който насочва вниманието към проблема за личния ангажимент на всеки българин. Само когато той е осъзнат от всеки, постигането на свободата ще стане възможно. Въплъщавайки всичко, което се нарича дух на народа и времето, силата в еднонационалната съдба и интимно личното, Ботев е единственият, който заслужава да бъде наречен гений. Макар за марксическата критика той да е само емблема на революцията и да му бъдат приписвани определения като комунист, атеист или социален утопист, съвременните литературни критици разчупват това ограничение на творчеството и личността и виждат както общочовешките измерения на проблема, така и личната обвързаност на всеки българин. В Ботевта поезия се съчетават библейски сюжети и образи, култът към идеята за свободата и легендарната образност. Своето място в творчеството му намират и романтически мотиви като изгнанието, покрусената младост и терзанията на душата.

Проблемът за смъртта е другата страна на проблема за свободата. Смъртта присъства в различни смислови измерения: като предопределеност, следствие от някаква вина; като съзнателно направен избор, който може да се реализира в рамантично красиви и страховити символи. Смъртта не е само край на живот, тя може да прерасне във вечен живот в паметта това е смъртта на юнака от На прощаване и Хаджи Димитър. Но смъртта може да бъде и жестоко трагична /каквато е в Обесването на Васил Левски/, а в Моята молитва образът й е вплетен в своеобразна молитва за свобода и смърт в името на народа. А гробът, като знак на смъртта, се превръща в граница между тленното и вечното и става стъпка към безсмъртитето.

Образът на смъртта присъства още в първото Ботево стихотворение Майце си. Там тя е представена като изход от драмата на Аза. Формата е изповедна син ридае пред майка в труден час. Чувствата, които го изпълват болка, горест, страдание, правят образа на света изключително мрачен, изцяло в негативен план. Затова и жанрът е елегия. Заглавието посочва адресата едно от най-близките същества. В поезията на Ботев майката е преди всичко свързана с дома, тя е стожерът, топлината, лоното, уютът. Докато робското пространство е застрашено и студено, тя е призвана да пази топлината на битието и човешката интимност. Елегията притежава строго личен и нтимно съкровен характер. Азът е прокуден от дома си лишеността му от истински дом поражда страданието. Долавя се нарушената хармония в света и се очертава драмата на мислещата личност. Тъй като основният образ /този на майката/ е в плана на фолклорното /мале/, е вплетен и мотивът за клетвата. Майката е призвана да пази и бита, потриархалната норма, даваща сигурност на човека. Затова се усеща чувството на вина пред тях: Бащино ли съм пропил имане там лирическият герой търси корените на злочестата си участ в погазените норми. Появава се и метафоричният образ на попарената младост, която съхне и вехне люто язвена. Всичко това бележи едно духовно умиране, срещу което се бунтува цялата същност на лирическия аз. Драмата на прозрението обрича на убийствена самота и неразбиране от другите. В центъра на изповедта стои едно особено емоционално състояние нравствената невъзможнаст да се живее в света. Дълбоко в себе си героят е принуден да води друг, различен живот живот в тайно страдание и мъчително душевно терзание. Това е един от основните лирически мотиви в Ботевата поезия изпепеляващата раздвоеност и изтерзаност на душата. Използваният похват за постигане на внушенията, свързани с този мотив, е противопоставянето между външно и вътрешно; видимо и същностно. В Майце си то е изключително отчетливо изведено лицето е весело, душата е скръбна; лицето е открито