СМЪРТТА БЕЗСМЪРТИЕ

В стихотворението На прощаване откриваме лирическия образ на духовно освободения човек, борец за народна свобода. Неговата изключителност е представена още в акта на отделяне от родния дом, поруган от поробителите, и в и избирането на борбата за жизнена съдба. Героят е видян на границата на робския свят и свободата, пътят към който минава през смъртта.

През погледа на лирическия герой гибелта е оценена откъм героичната и страна. Бунтовникът си представя смъртта като необходима жертва за свободата на родината. Тази гибел ще бъде осъзнат избор и със своята извисеност ще остави следа не само в душите на близките му, но и у народа. В това героят вижда и своето безсмъртие.

Темата за смъртта навлиза в поемата най-напред с предположението, изказано просто и без самосъжаление: аз може млад да загина. За смърт в героично сражение и защита на национална чест говори и метафоричният израз: пък....каквото сабя покажеи честта, майко, юнашка!. Отбелязаното с многоточие мълчание по-изразително от думите внушава, че лирическият герой не се стреми към смъртта, но я приема, защото се ръководи от максимата, че свободата не се дава даром, а трябва да се извоюва с високата цена на пролятата кръв.

Бунтовникът знае, че вестта за смъртта му болезнено, ще нарани душата на очакващата го майка. Той вярва, че думите паднал съм с куршум пронизан, които подчертават геройството на загиналия юнак, биха облекчили майчината скръб. Повторението на глаголните форми паднал, загинал подчертават славното в тази гибел.

Все в същия борчески смисъл смъртта в бой с поробителя присъства и в завета на бунтовника към неговите братя невръстни. В заветните думи акцентът пада върху героиката на смъртта и върху страстния зов за приемственост в борбата:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в земята, майко черната!

В картината на смъртта Ботев се е стремил не към реалистичното изображение, а към събуждане на читателското въображение. Смъртта е страшна, но е красива. Разкъсано е тялото на юнака настъпил е физическия край, но идва духовното безсмъртие. Епитетите бяло, черни, черната имат символно значение. В християнската митология бялото е образ на нравствена чистота, на красота и възвишеност. Към него се прибавя представата за скалите - високо място, което по косвен път