Смърт и безсмъртие в баладата Хаджи Димитър

За Ботев смъртта е неизменна част от пътя на борбата, част от жадуваната свобода. В цялата творба присъства една единствена идея идеята за безсмъртното величие на този, който е паднал в бой да защити своята родна страна.
Творбата започва с внушителна картина на сблъсъка между живота и смъртта, силата и безсилието, срещнали се в един непосредствен удар. Внушението за физическото страдание и смърт на юнака, борец за свобода, Ботев постига чрез преход от едно състояние в друго, от живота в смъртта.
...очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена...
Смъртта е състояние на материята, за това и героят лежи, предал се на земните сили и тленността на битието, но силата на духа отвежда юнака извън рамките на битието в абстрактното, в духовното, където безсмъртието е основен измерител за непреходността на земния живот. Безсмъртието като духовно състояние и контраст на смъртта е разкрито още в началото на произведението. Самата балада започва със стиха "Жив е той, жив е..." и до края на произведението юнакът продължава да живее. Времето е спряло - "юнакът лежи" до безкрай, като че ли светът е застинал в този час на смъртта.
Баладата започва с утрото, преминава през дневната картина на робския труд, през свечеряването и вечерта, за да завърши отново с утрото, което нищо не е променило в състоянието на героя. Тази безкрайност и повторителност на времето пренася юнака от картината на физическата смърт в духовната памет на народа. Използването на свършения вид на глаголите в сегашно време "изгрее", "обсипят", "целунат", "хвръкнат" носят значението на многократна повторителност, която на свой ред влиза в потока на вечно повтарящия се природен цикъл ден - нощ. Последната строфа на стихотворението, в която се възвръща първоначалното състояние на времето, "Но съмна вече!...", играе ролята на рамка, в която се затваря денонощният кръг и това придава трайна повторителност на вечната борба между живота и смъртта. В обичайната смяна на деня и нощта поетът поставя своя герой в едно ново измерение. Юнакът е поставен на средищно място между реалността и небитието. Безсмъртието на бореца за свобода е внушено чрез раздвоението на света. Смъртта, тленността са поставени в рамките на реалното време, а безсмъртието притежава силата да излезе извън тези ограничения, да се разпростира в абсолюта и небитието. За това поетът поставя своя герой между реалния свят на земята в лицето на полето и робския труд и в нереалния митологичен свят на самодивите. Безсмъртието на героя е разкрито и в пространственото измерение. Действието се развива високо под небето, там на Балкана, в пространството на подвига, на героичната смърт и духовно безсмъртие. Това пространство е означено с показателното наречие за място там и е в опозиция с полето. Пространствените измерения са свързани преди всичко със "земя и небе", "поле и небе", а героят не заема нито едно от тях. Земята се свързва преди всичко с живота, тя е непресъхващият извор на живота, но в същото време и на труда и робството. Земята, полето, нивите даряват хляб, но в същото време там долу е и поробителят, затова и песните на жътварките са робски и "тъжни". Земята е същност на човешката тленност, на смъртта, там отива човешката материя след физическата смърт. Над юнака се простира могъщото, вечно небе, символ на идеала. Този образ внушава ценността на свободата, саможертвата, подвига. Небето е отвъдното, то е символ на мястото, където отива човешката душа. Не случайно слънцето и небето причиняват най-много страдания на юнака.
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече...
Поставен между живота и смъртта, героят сякаш не намира докрай своето място в пространствените измерения на битието. Защото животът и смъртта са преходни, а човек, отдал своя живот за свободата на народа, в тези измерения не може да бъде побран. Безсмъртието е непреходно и вечно, затова е и песента. Песента, която певците пеят за героя, не е песента на робите жетвари, нито жизнерадостната песен на волните самодиви, тя е вечната памет за бореца, пожертвал се за свободата - "и певци песни за него пеят...".
В контраст с обезсмъртяването се разгръща трагичното изображение на смъртта. Героят е юнак, участвал в жестока битка, доказателство за което е метафората потънал в кърви. Борецът не случайно се намира в пространството на подвига и доброволната саможертва. Оръжието е разломено сабя на две строшена, а битката е загубена. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа. Макар и смъртно ранен борецът е представен като юнак във младост и в сила мъжка. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата, а не от любовта, от живота. В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата слънцето спряно сърдито пече, а с изтичането на последните капки кръв, жътварската песен става все по тъжна и горестна. Но той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Митологизираните образи са връзката между дневната (драмата на умирането) и нощната (на митичното възкресение) картина. Избрани са най-силните и самотни животни сокол, вълк, орлица, всички те символи на смелост. Те