Смях и плач в поезията на Христо Ботев

Словото на Ботев винаги присъства в сърцевината на българския дебат за ценностите и смислите на съществуването, на личния и на груповия избор, обречени да се претопят в История. Заради изключителния статут, който Ботевият глас притежава в културата ни, в цялостното ни живеене, професионалното ни литературоведско съдене за думите му винаги е изправено пред рискове от особен порядък. Задачата му да бъде генератор на интегративни енергии, работещи във времето и пространството, предполага твърд договор за четенето, разбирането, "превода" на името "Ботев" и на всичко, което метонимически представя. В същото време то трябва да притежава динамични характеристики, да е способно да отговаря на нови въпроси, да "казва" още и още неща. Не винаги благодатната роля на посредник между неподвижната в материалната си даденост и презумптивната си ценност текстовост, и силно подвижния релеф на винаги различното "сега" като че ли се пада на тълкувателя със специфичен ценз и компетентност. Той е длъжен да превръща някогашното в настояще, да променя неизменчивото, да изковава другостта на същото.
Езикът в литературното пространство не е способността да кажем нещо. Той не е на разположение и в него ние не разполагаме с нищо. Този език никога не е езикът, който ние говорим. В него никога не говорим, никога не се обръщаме към никого, не го викаме. Но това отрицание само прикрива съществения факт, че в този език всичко се обръща в утвърждение, в този език отричащото утвърждава. Когато не говори, всъщност той вече говори - както езикът на Ботевата поезия. Той не е мълчание, тъй като именно мълчанието говори в него. Една особеност на ежедневното слово е, че то трябва да бъде чуто, и това е част от природата му. Но в тази точка на литературното пространство никой не чува речта. На това се дължи и рискът на поетическата функция. Поетът чува и разбира език, който другите не чуват и не разбират.
Необходимостта да се пише е свързана с доближаването до онази точка, в която думите нямат никаква роля, там се ражда илюзията, че ако останем в досег с тази точка, но връщайки се в света на възможното, ще може да се направи "всичко", да се каже "всичко". Възрожденското писмо е обсебено от откриването и изброждането на телесността като генератор на фигуралната реч, като централен персонаж и в "истинния" разказ, и в представянето но тропите, заели се с вербализацията на етническото знание за смисъла на ставащото "тук-и-сега".
За Милена Кирова в лириката на възрожденския поет "фигури на сюжета като майката, либето, стари татко и пр. нямат значение извън способността си да попадат в отношения на идеологемна зависимост", те са скромен и оскъден фон, в който цари непроблематичността. Майките тук са "изцяло обзети от мисълта за техните синове. Нарцисистът е фундаментално противопоставен на Едиповия процес", казва Бела Грюнбергер, и съобразявайки се с тази аксиома, разказването на Ботев, разпознало го като нарцисист, открива спокойната липса на Едипова конфликтност в двадесетте стихотворения.
Фигурата на Жената-имаща-син в Ботевия лирически дискурс не се отличава с такава пълна и плътна монолитност. Може би майчиното е двойнствено и колебаещо се между смисли и оценки.
За тази модалност на битието образът на родителката като вярна и разбираща, нормативна е същностно важен. В алгоритмиката на изписаната от Ботевите стихове представа майката е майка, когато плаче, жали, люби. Майката е свързана с определени реалии, участва в характерни взаимоотношения - именно тяхното изследване би