СМЯХ И ПЕЧАЛ В СВЕТА НА СТАРОВРЕМСКИТЕ БЪЛГАРИ
Данчо Господинов
Дори и най-критично настроените към белетристиката на Любен Каравелов литературни историци признават Българи от старо време за най-хубавата от всичките Каравелови повести (Б. Пенев), отбелязват, че трябва да признаем известна оригиналност и известен талант на нашия автор (М. Арнаудов), дори че той на много места в своята повест се проявява като значителен художник и поезията, що облъхва това произведение, изненадва читателя със своята изключителност (Б. Пенев). Въпреки малкото и незнайно как изтръгнали се добри думи изследователите на Каравеловата проза и в този случай не успяват да намерят верния подход към интерпретацията на произведението, да разкрият същностните черти на неговата поетика и в крайна сметка да разберат смисъла му.
Няколко са причините, които предопределят техния неуспех. Първо, те не обръщат внимание на творческата история на произведението и поради това не вземат предвид такъв важен фактор за неговата поетика, какъвто е предвижданата читателска публика. Българи от старо време се публикува за първи път на руски език през 1867 г. в сп. Отечественные записки (т. 173 и 174) под заглавие Болгары старого времени. Рассказ. На следващата година Каравелов включва творбата си в сборника Страницы из книги страданий болгарского племени. Всички произведения в него са предназначени за руския читател и преследват строго определена цел - да дадат представа за традиционния, обичаен, изконен живот на българите, от една страна, както и за неговото потъпкване и разрушаване в условията на политически и духовен гнет, от друга. Наистина, през 1872 г. авторът сам превежда на български език Българи от старо време, за да я публикува в своя вестник Свобода, предназначен за читателите по българските земи, както и за емигрантите извън тях. Но въпреки известни допълнения, разширения и преработки на характеристики и диалози първичната жанрова структура на Българи от старо време се запазва непокътната и непроменена. Още на първата страница четем: Трябва да забележа, че в българските черкови, които са създадени по образът и подобието на гръцките архиправославни храмове, не стоят, а седят, и това седалище се нарича трон. Тези тронове са продадени, препродадени и изпродадени на богатите граждани; а ония люде, които нямат пари или които не желаят да седят - стоят. Такава е вънкашната наредба на българската черкова; а колкото до вътрешната... [95-96]1. Нима българите по това време не знаят устройството на църквата си, та авторът трябва да им го разяснява? Очевидно е, че ориентацията към руския читател се е съхранила и в българския превод.
Първата погрешна стъпка в интерпретацията веднага води до втора, с още по-съществени последици, грешка - неправилното разпознаване или определяне на жанра на произведението. Всички изследователи на произведението го наричат повест (понякога с уточнението битова повест, хумористична повест), без да поясняват основанията си за подобно определение - най-вероятно го зачисляват към този жанр заради относително големия обем на творбата. Само че, първо, външният обем никога не е бил надежден жанров разграничител - в тези стотина страници би могъл да се побере и разказ, и роман. Второ, и по-важно в случая, е, че след като вменяват на автора намерението да напише повест, изследователите му започват да го упрекват в художествена неумелост: Но повест значи не само хлабаво свързани описания и епизоди, занимателни с пъстротата си, не само преки характеристики на лицата. Тя предполага, изисква безусловно сюжетно развитие, конфликти, драматически перипетии, а Каравелов, който не блести с необходимата при всяко фабулиране творческа концепция, е видимо затруднен да намери цялостната обща