Страшният, но славен път на борбата разкрит в стихотворениет На прощаване

Христо Ботев

Ботевата поезия представя барбата като единствен път за преодоляване на робството, за постигане на свободата. Според поета тя неминуемо е свързана със смъртта, саможертвата на отреклия се от всичко лично борец. В стихотворението На прощаване Ботев среща читателя с героя войвода, отказал се да бъде примирен роб, поер по пътя на достойната и силна личност от времето на националноосвободителните борби.

Бунтовникът в творбата вярва в истинските човешки ценности-обичта към най-близките хора, свободата и любовта към родината, затова той избира пътя на въоръжената съпротива срещу тиранина. Готов е на саможертва заради своите идеали, съзнавайки, че робствотонакърнява най-съкровените права. Той избира пътя на борбата като единствена възможност за противопоставяне на поробителя. Този път е страшен, защото води към смъртта, но преди всичко е славен, защото подвигът на саможертвалия се в името на народната свобода ще остане в паметта на народа и ще гарантира неговото безсмъртие.

Мотивите, които подтикват лирическия герой да избере страшният но славен път на борбата , са представени в първата смислова част на творбата. В нея сложно са вплетени чувствата на любов към майката, бащата, братята, бащиното огнище и на омраза към поробителя. Любовта към хората в дома и омразата към тези, които правят съществуването им страдалческо, поражда гнева на сина. Тези чувства определят контраста като основен композиционен похват - на таз турска черна прокуда е противопоставена представате за тиха бяла Дунава, която е символ за надеждата за освобождението. На очакваниете реакции от страна на майката (тъга, плач) е противопоставена клетвата. Мъката и теглото, на което е подложен бунтовникът и всеки българин, са представени многократно в творбата: немили-нидраги, черни чернеят(етимологична фигура). Именно на тази робска представа противостои лирическия говорител. Героят избира тежката чужбина пред осквернения бащин дом. Метафоричният епитет тежка представя отношението на бунтовника към изгнаничеството.

Любов, но и люта омраза изпитва лирическият герой пред картината на поробения бащин дом. Трикратно повторенето там, създава впечатление за носталгичен копнеж по родния дом и по изгубените ценности в живота. Домът по принцип олицетворява уюта и сигурността, но той е изгубил своята роля, станал е част от враждебния свят на тиранина. Чрез синекдохата бащино ми огнище е визирана представата за поробената родина и народ-висши ценности в съзнанието на юнака.

За да защити бащиното огнище, героят прави своя избор, отхвърляне на робството и стремеж към свободата. А това е възможно единствено чрез напускане на дома и тръгване по пътя на борбата. Противоречието между робската действителност и духовната духовната извисеност на бунтовника, обуславя обуславя устременосста му по пътя на борбата:

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врага си безверни

Напускайки дома, за да се върне и да го освободи, синът е в чуждото пространство, където се чувства немил, клет ,недраг. Отговорът на въпроса за причините за скиталчеството е намерен таз турска черна прокуда. Скитничеството е временната съдба на онзи, който не може да гледа, да трае робското настояще на родното, където спокойното съществуване вече е невъзможно. За човека, поел пътя за