ЗА РИТУАЛНИТЕ СМИСЛИ НА ЧОВЕШКОТО БИТИЕ

"Диви разкази" е книгата на 60-те години, чието заглавие номинира актуалния за времето култ към дивото, необузданото, неопитоменото, към примитива като социокултурна и естестизирана категория. Култ, който се противопоставя на дотогавашния монументален, "паметников" идеоцентричен тип естетика. Утвърдената и в западноевропейската традиция глобална дихотомия природа-цивилизация заговаря по особен, провокативен начин в родното духовно пространство. Със самата си поява цикълът разкази се превръща в център, инспириращ различни интерпретационни гледни точки. Усилено се дебатира, полемизира върху неговите текстове. В дискусиите се включват емблематични за българската литературна критика имена. Налагат се находчиви етикети за разказите като макротекст: "котловинна литература", "регионална, локална литература", литература, в която "говори духът на мястото". Персонажите са проблематизирани като родопски рицари, като романтически герои, но и като "щури и шашави". От една страна, за тях се говори, че са с монолитно, фолклорно-единно съзнание, от друга, че са раздвоени, объркани, неадекватни. За някои от тълкувателите те са очарователни със своята мъжественост, с благородството и себежертвеността си, за други - те са въплъщение на селския идиотизъм, на анекдотичното и отблъскващо гротескното1.

Откъде идва този плурализъм на гледните точки, тяхната разноречивост и дори полярност. Очевидно "Диви разкази" не е само книга, която показва примитива в естетизиран романтичен план. "Диви разкази" е книга, която повествува за драмата на едно поколение и една земя, потънала в болката, в трагоса на разминаването между сакрализирания свят на едно хилядолетно съществуване и инвазията на новото време. Героите са хора, които трудно могат да бъдат изскубани от свещения център на своето земно съществуване - от недрата на Родопите. В историческите съдбини на българското Родопите се вписват със свой уникален сюжет, без прецедент в родовата участ. Сюжет, свързан с особената противоречивост (а може би религиозно примирение) между народностна и верска принадлежност.

Невъзможно е случилото се през столетията с единородците, приели чуждата вяра по време на робството, да не рефлектира в съзнанието, в поведението, в битовите и ритуални жестове на поколенията. Но книгата на Хайтов не обговаря верската различност, народопсихологическата другост на героите. Не става дума и за чисто битово-прагматични колизии или единствено за неприспособимостта на миналото към сегашното. Героите на Хайтов не са и типологичните романтически самотници, неразбрани от средата си, или образцови романтически народни водачи. В разлива, в процепа между "вчера" и "днес", между обременеността на историческото минало и агресията на новото, между уюта на племенната старина и новия свят на модерността, между топлите прегръдки на колективното съзнание и идеологемите на съвременността е визиран човекът, който страда, който се мъчи в собствената си кожа, застанал пред алтернативите за избор. Това е човекът, поставен в гранична екзистенциална ситуация. Ситуация, променяща онтологичния статус на простоземното му съществуване.

Човеците в "Диви разкази" изживяват персоналните си драми в земното всеки посвоему, но и според моделите на племенния архетип и родови ритуали. Те са поданици на родопския космос, негови обитатели, служители, мисионери. Те са негови деца, потомци, но и охранители. За типажа, романтическата окрупненост на персонажа,