Сътворение и разрушение в поезията на Христо Смирненски

Увод:

1. Поезията на Христо Смирненски - един от греховете на българското литературознание във времето, бележещо творчеството му единствено със знаците на апологичното, осмислено чрез схемата на идеологическата ограниченост.

2.Цялостният прочит на поезията на Смирненски изисква обвързване с идейно-естетическия прелом в художественото съзнание на българския творец през първите десетилетия на 20 век, в който поезията на Смирненски се вписва като израз на индивидуалното му творческо съзнание, разпънато на кръста на колективното човешко страдание и човешката надежда. Такъв прочит извежда на преден план образа на един хуманистично настроен художествен свят, в който малкият човек носи характеристиките на значеща човешка личност, на субект в преходността на историческото и социокултурно време.

Теза:

1. Поезията на Христо Смирненски близка до поетическите открития на школата на българския символизъм, свързана със значещите образи на света-мрак, земен апокалипсис, с представата за време на разрушени нравствени стойности и мечти за космическа хармония.

2. Едновременно с това поезията на Смирненски е част и от прелома в символистическата поетика, от ориентацията към реалистична поетическа образност, откриваща се чрез образа на града-свят, оживял чрез скритата закана на градските тълпи, но и чрез живота на крайния квартал, обитаван от малкия човек трагична жертва на на властващото социално зло.

3. Особеното място, което заема поезията на Смирненски в литературния дискурс на края на първото десетилетие и началото на 20 те г. на 20 век, се определя от

а/ пресемантизирането на поетическия език на символизма в четивна образност, зад която се откриват съвременните на поета епохални и социални противоречия.

б/ Лирическият Аз се заменя от обобщителното ние , а лирическият патос става тъждествен на гласа на личността, която осъзнава своя социален статус най-често на жертва в света или усещаща се призвана да разруши същия този свят на социално зло и духовна пустота.

в/ Смирненски въвежда в българската поезия духовните пространства на свободната, направилата своя избор човешка личност като нов герой на времето, в което след взрива на колективен гняв светът трябва да бъде разрушен, наново сътворен, преподреден и хармонично устроен.

г/ Пътят към преподреждането в поезията на Смирненски е белязан от романтичната вяра в разрушителните и съзидателните измерения на бунта, защото е част от романтичната мечта на българския творец за един хуманистичен и социално справедлив човешки свят.

Аргументация:

1.Стихосбирката Да бъде ден/1922г./ на Христо Смирненски е симптоматична поетическа проекция на диференциацията в българското социокултурно пространство в началото на 20-те години на 20 в. Разделеното, обезвереното и боледуващо общество на претърпялата тежка национална катастрофа българска държава е белязано от социални противоречия, които оформят полюси на социален и нравствен сблъсък. Срещу опитите светът да бъде задържан в състояние на статичност и неизменчивост застава идейният проект за нужната промяна - светът да бъде преподреден и хармонизиран. В този момент на идеен кризис гравитирането към определена кауза е задължително за всеки, който съзнава потребността си от определена обществена мисия, проектираща се във времето на бъдещето.

Житейската и творческата съдба на Смирненски естествено го свързва с каузата на

онези, които искат светът да бъде променен. Пролетарската кауза е неговият естествен избор и вписването на стихосбирката Да бъде ден! сред гласовете на търсещите нужната световна промяна е знак за осъзнатата от твореца Смирненски поетическа мисия. Мисия, различна от Вазовата, в която се изгражда символният образ на българския национален космос, мисия, различна от тази на Яворов, в която се гради образът на индивидуалната човешка неповторимост. В социокултурната обстановка на 20-те г. на 20в. стихосбирката Да бъде ден! на Смирненски гради нова поетическа визия за света чрез образите на нужните разрушение и съзидание. В самата поезия на Смирненски няма и намек за чувството за месианско присъствие на поета в света, не става дума и за осъзнаването на уникалното му поетическо присъствие в българската култура. Но поезията му, вписана в контекста на цялостния развой на българската литература, изиграва една от ключовите роли в развитието на българските поетически дирения.

2.Заглавието на стихосбирката изразява нейния призивен характер, но въвежда и един от ключовите образи светлината. Светлината и денят, които трябва да бъдат, да заемат мястото на мрака и нощта, които владеят света.

Появата на Да бъде ден! предизвиква активна литературнокритическа реакция от най-пламенните отзиви на лявата литературна критика/Г.Бакалов,/,определяща поета като буревестник на утрешния ден, свързваща го с продължение на Ботевата традиция в българската литература, до категоричното й означаване със сляпото служене на една идеология/В.Василев/. Зародилото се внимание и полемика в