Димчо Дебелянов

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Ах, ето де ме ти изведе,
ти, който нявга властно обеща
на мойта гордост - вихрени победи
и жар всерадостна на любовта.

Скърбя в градини глъхнали и бледи,
обител на покрусена мечта.
Аз чувам тиха жал по утринта
на слънце невидели слънчогледи.

Кому бе нужна моята съблазън?
Защо съм обнищен, защо наказан -
не знам. Неведа черна заслони

бездънното небе на мойто Време
и то ми праща днес нощи и дни,
които само Тя ще ми отнеме.

Стихотворението не е печатано приживе на поета. Излиза за първи път в сп. "Изкуство", год. I, кн. 1 от 1919 г.