Следосвобожденската действителност в лириката на Вазов

Всеки народ има своето начало на началата в духовното си битие. За нас, българите, това е Вазов. Неговото литературно дело е феноменално с обема, многожанровостта и всеобхватната си тематика. Името на Вазов винаги е било придружавано от титлата народен поет и като такъв пред него стои нелеката задача да помага в изграждането на българската нация и да създаде устойчива културна среда, пропагандираща следосвобожденската идея.

След освобождението Вазов с болка долавя един тревожен факт българската буржоазия се е отчуждила от възрожденските идеи, забравила е великите личности от националноосвободителните борби. Едно ново чувство се поражда в него, а именно чувството на негодувание.Той не може да остане равнодушен към обезценяването на великите исторически стремления и възвишените идеали в следосвобожденска България.Вазов остро, сатирично и гневно подхваща открита борба с недъзите на това време.

Като патриот Вазов е възмутен от материализма на управници,които са поставили нови окови върху туко що освободения народ.Не за такава свобода мечтаеха и загинаха толкова славни синове на България, като Левски, Раковски,Ботев.

В доста свои творби Вазов изобличава порочната следосвобожденската действителност - едно от които е Линее нашто поколение. Тъжно и песимистично е настроението в това стихотворение.Вазов е прозрял духовното запустение, липсата на идеали настаняващи се в хората.

Линее нашто поколение,

Навред застой, убийствен мраз;

Творбата не е само горчива констатация, а и призив към българския народ да поемат съдбата си в свои ръце,да осъзнае отговорността,която носи към бъдещото поколение, защото Вазов е прозрял, че един народ не може да се развива без цели, идеали, стремежи.

Най-ярко това негодувание и този протест срещу социалното неравенство откриваме в елезията Елате ни вижте. Заглавието слива в едно гласа на поета и стона на страдалците. Творбата е изпълнена със съчувствие и болка, но и с укор,гняв,недоволство от угнетяващата бедност и мъртвило в селския дом и негодуванието към властващите за тяхната социална апатия и духовната слепота на българския народ.

Безглаголните изречения придават статичност на картината и прави бедността осезаема:

Под гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух в полумрак потопени