Елин Пелин

Скорецът

Деца воловарчета пристигнаха тичешком в село и уплашено разправиха, че намерили

в нивите Скореца умрял.

Беше празник, майският ден бе хубав и весел, кръчмите бяха пълни с мъже, на

мегдана имаше хоро и тая вест бързо се се разнесе навсякъде. Кметът взе мерки,

повика писаря, горския, пъдаря, взеха книги и мастило да опишат случката,

подбраха хората от кръчмата и тръгнаха за мястото. Хорото се разтури - моми,

момци, жени и деца хукнаха също нататък.

Скореца умрял! Нечакано нещо! Той не бе тукашен. Всички го познаваха, но никой

не знаеше откъде е дошъл. Отскоро бе се завъртял в село, свиреше с гуслата,

пееше, веселеше хората, търпеше им шетите, всякога усмихнат, всякога добър.

Никому не беше свой, но всички бяха с него и при тая вест всички се учудиха и

всички го пожалиха. Като че на всекиго липсва нещо, като че опразня селото. Не

бе умрял Скореца, една душа бе изгоряла, една песен бе пресекнала.

Скореца бе се появил в село през есента. Дрипав като плашило, гол, гладен.

Намериха го заспал на пейката на общината. Кметът го разпита за това, за онова,

видя му се съмнителен и го затвори в общинското мазе. На другия ден щеше да го

прати при околийския.

Веднага от малкия затвор се понесе весело и живо гласът на гусла. Зуза,

дъщерята на циганина дядо Мехмед, минаваше оттам, спря се да послуша и надникна

през железните пръчки на прозорчето.

- Я бре, що търсиш тука? - рече наивно тя на младия момък, в когото, види се,

позна човек от своята раса.

- Нищо, затвориха ме - каза свирецът и остави гуслата. После нацупи устни и

засвири като слявейче: тънко, кръшно, продължително. След това залая като куче,

записка като скорец.

Момата се засмя и залепи очи до прозирчето да го види по-хубаво.

Кметът излезе от общината.

- Какво правиш там? - каза строго той на циганката, като я видя.

- Чух свири скорец в мазето, та рекох да го послушам.