Иван Вазов

Скитнишки песни - Разговор

Там при Искъра дремливи

вайкаше се планината:

Де са дните ми щастливи?

Де ми фръкна тишината?

Мирна бях от памти-века,

непристъпна, непозната;

но проникна тук човека

с търнокоп, със чук, с лопата,

накърни се мойта цялост,

мойто девство неначето,

и желязото без жалост

бръкна ми в телото клето.

Канарите ми разруши,

рътовете ми пресече,

с шум гранитите промуши,

дупки в тях въртя, изсече.

На усойте ми дълбоки

шумата с барут опърли,

и въз Искъра - високи,

дръзки мостове префърли.

Из клисура затрещяха

с пушек колела железни,

пощуряли зафърчаха

по яруги и над бездни.

Оттогава мойта строга

тишина вековна фръкна,

възцари се тук тревога,

и тя вече не замлъкна!

*

Чу я влакът фърковати,

кат минуваше из друма,

дим кълбо в небе изпрати,

писна, спря се, па й дума:

- Не кълни духа човешки,

че гранита твърд убори,

твойте самотий мъртвешки

на живота че отвори.

Този друм сближи два света -

славно върши той дело си -

и на мойте колелета

цяло бъдеще се носи.

Твойта красота в забвенье

не е вече в таз минута,

няма скрита тя да вене,