Иван Вазов

Скитнишки песни - Орлицата

Тогава виждам що й липсвало мене

и аз честит да бъде на светът.

"Цариградски сонети", К. Величков

По урвите ли стръмни лазя,

над тъмни ли надниквам бездни,

през диви ли пустини газя,

мечтая ли под свода звездни;

в дъбрава ли вековна крачка,

мил славей слушам ли в листата -

един товар на себе влача -

товара лют на самотата!

Скалата ми гласа повтаря,

гората тихо с мене стене,

и планината ми разтваря

обятията си зелени.

Но сърце пусто се жадува! -

За дума топла чезне, гние:

обятия живи то бълнува,

обятия, де сърце бие;

сърце човешко и екливо -

да тупа с мойто в скръб и радост,

що помни, трепка, сеща живо,

любов познава, блян и младост.

По здрач стоях пред канарата

на Искъра, кой вечно шъпне.

Видях орел плюшна крилата,

кацна на върха й непристъпни.

И там остана неподвижен,

със поглед вперен в висовете,

видя ми се, че е загрижен,

и по съдбина брат мой клети.

Нощта прихожда - той едничък

стои печален на скалата.

И той, кат мен, в света самичък

нощта посреща и зората!

И на душа ми леко стана,

че друга твар дели съдба ми

и носи в сърце съща рана -

животът двама ни измами!

Внезапно сянка над мен мина:

към върха стрелна се орлица.

Съгледах: бяха там двамина!

И буза ми парна сълзица.

Черепишки мънастир