Елин Пелин

Син

Дядо Никола плаче от щастие. Той събра кротичко лютивата фасулена чорба,

подсмърча и гледа да скрие сълзите, които вече преливат и се готвят да потекат

по грапавото му, добро, небръснато лице. Студена мъгла покрива града и ситен

дъжд ръми навън. Вътре в хана - гъмжило. Селяни седят по масите, пият, ядат,

викат. Вратата постоянно се отваря, влизат-излизат хора, жени с деца на ръце,

увити в кожуси, загърнати в япунджаци. Дядо Никола, стопен от щастие, не чува

шума, не вижда никого. Само от време на време поръчва да донесат вино и не знае

какво да каже на сина си, ами току повтаря:

- Мило ми е, синко, мило ми е, че те видях. Като че от небето падна. Десет

години, кажи го, ти беше дете - оттогава ни вест, ни кост от тебе. Да не бях

дошел днес на панаира, кой знае дали щях вече да те видя.

Синът му Стоян, облакътен широко на масата, човърка главата на един излезнал от

дъската пирон и свива навътре устните си, така, че бузите му чак се надуват.

Той се наяде хубаво и сега обръща до дъно малките чашки, като се движи

неспокойно на стола и умът му бяга оттука.

- Къде беше, бе синко? Толкова години. Чухме те в Америка, чухме те по

дунавските гробища. В село пуснаха, че си бил и в затвора, па чухме, че си

умрял! Насмалко помен не правихме. Питахме, разпитвахме - отникъде нищо.

Гласът на дядо Никола се задави. Той замлъкна. Родителските му очи поглъщаха

сина цял и го милваха, и му се радваха.

Стоян избягваше да говори за себе си. Той ту килваше оръфания си каскет на

чело, та захлупяше очи, ту го тикваше назад и изпод него се подаваха мазни,

немити, слепнали като от пот чорли. Ризата му бе кирлива, износената му връзка

изскачаше из яката му отзад и лежеше върху голия му врат.

- В земята потъна, бе синко, майка ти, горката, очите си изплака. Да беше ни се

обадил. Писъмце да беше ни пратил. Измъчихме се, синко - въздъхна дълбоко

старецът и сълзи задавиха думите му.

В хана влезе някакъв стражар, отиде до тезгяха, попита нещо кръчмаря, изпи една

ракия, повгледа се в хората и си отиде.