Символизмът се появява в края на ХХв. и началото на ХХв. във Франция като контрапункт на натурализма и доразвиване на романтизма. Това художествено направление в литературата се разпространява бързо в европейските страни като стремеж да се изобрази по дълбоко и всестранно духовно-емоционалния свят на съвременния човек. Символизмът намира своите опори във философията на живота (Шопенхауер Светът като воля и представа; Ницше Тъй рече Заратустра), която отхвърля афинитетите към емпиричния свят, защото нейните корени, основания са в митологизма, романтизма и мистицизма. Отхвърляйки ценностите на емпиричния свят, символизмът решително заявява, че изкуството не трябва да копира действителността, а да конструира нова, друга реалност. А това може да се постигне чрез усъвършенстването на твореца.

Поетът трябва да си създаде нагласата да отхвърли всичко повърхностно, временно и тленно. Създавайки си тази нагласа, той усъвършенства своята интуиция. Френският философ Анри Бергсон (Интелект и интуиция) счита, че интуицията се постига когато се преминат и преодолеят инерциите на разумността, логиката. След като се пренебрегнат рационалните инерции, тогава се усъвършенства интуицията на човека. Интуицията означава да се видят нещата с очите на духа, да се изострят сетивата за възприемането на невидимото. Постигайки тази интуиция, човек забелязва, че има съответствия между видимия и невидимия свят съответствия, за които обикновения човек не може да знае, че съществуват и които могат да се назоват чрез символи. В своето развитие човекът постига състояние, в което е лице в лице с идеята, истината. И за да се слее с идеята, той трябва да бъде подобен на нея, а това е последен етап, до който стига творецът. До тук пътят му е възходящ. Следва той да даде на истината осезаема форма, т.е. уподобява Бога като творец и се превръща в теург. Защото според Ж. Мореас (Манифест на символизма 1886г.) творецът е изпълнил своята роля тогава, когато даде на идеята осезаема форма.

Естетиката на символизма се основава и на неоплатонизма, който противопоставя емпиричната действителност на душата, защото тя е илюзия, сянка и в нея трябва да се търси истината. За символистите действителността, в която са, е само бледо отражение на друг по-съвършен свят, изразен чрез словото-символ. Действителност, която не трябва да се повтаря. Словото-символ изразява съответствията между световете. Символното слово е мистично слово, което напомня езика на жреците и назовава истинските имена на предметите, а не тези, които са известни на непросветените. Така теурзите властват над природата. За да се види идеята и да се разбере истината, то сетивата трябва да са аналогични на самата идея, т.е. душата и сетивата трябва да се усъвършенстват.