Джек Лондон

Силата на силните

Притчите не лъжат, но и лъжците създават притчи.

Дългата брада прекъсна разказа си, облиза мазните си пръсти и ги отри о голите

си хълбоци, които набедреникът от космата меча кожа не можеше да покрие. Около

него бяха наклякали трима млади мъже, неговите внуци, Бързоходния елен, Жълтата

глава и Страх ме е от мрака. Тримата си приличаха като капки вода. Кожи от диви

животни прикриваха части на телата им. Бяха слаби и мършави, с тесни бедра и

криви крака, но имаха широки рамене, едри груби ръце и китки, гъсто обрасли с

косми. Дългите им коси бяха сплъстени и често някой кичур падаше пред сближените

им очи - малки, черни и лъскави птичи очи, които се губеха сред широките им

скули и яката, силно издадена напред долна челюст.

Нощта беше ясна и звездна и пред тях, ниско долу в далечината, се разстилаха

верига след верига от обрасли с гори хълмове, а небето аленееше от сиянието на

вулкан. Зад тях зееше черната паст на пещера и от нея от време на време, на

силни пориви повяваше въздушно течение. Пред самите тях пламтеше огън. На една

страна лежеше полуразкъсаният труп на мечка, а наоколо му, на почетно

разстояние, няколко рунтави, подобни на вълци кучета. До всеки един от мъжете

имаше лък, стрели и голяма тояга. В отвора на пещерата, облегнати на каменната

стена, стояха няколко грубо издялани копия.

- Ето как се преместихме от пещерата на дървото - рече Дългата брада.

Младежите се изсмяха весело като големи деца, защото думите му им припомниха

някакъв предишен разказ. Дългата брада също се засмя; петнадесетсантиметровата

остра и дълга като губерка кост, промушена през хрущяла на носа му, за

подскача, затанцува и придаде още по-свирепо изражение на лицето му. Той не

повтори точно думите, които те бяха запомнили, но издаде с уста няколко

животински звука, които означаваха същото.

- И това е първото нещо, което помня от Морската долина - продължи Дългата

брада. - Тогава бяхме глупави и наивни хора. Не знаехме тайната на мощта.

Защото, запомнете, всяко семейство живееше само и само се грижеше за себе си.

Бяхме около трийсет семейства, но силата ни беше разединена. Страхувахме се едни

от други. На върха на нашето дърво си построихме сламена колиба, а на площадката

отвън винаги имаше купчина камъни за главите на онези, които се осмеляваха да

направят опит да ни навестят. Имахме също и копия, и стрели и никога не