Цветан Давидов Толев VIII^б

Силата на родовите корени-

Елисавета Багряна Потомка

(ЛИС)

Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и впечатляваща. Чрез своето творчество тя разкрива нови хоризонти на българското поетично слово. С нейната поява през 20-те години на миналия век в поезията навлиза поредната новаторска тенденция в европейската поезия по това време.

Стихотворението Потомка от цикъла Вечната и святата поставя основния проблем потомството като наследяване на някакви устойчиви родови черти. Родът е гледна точка, през която човекът разпознава себе си, знае за себе си като наследник на своите родители, деди и прадеди. В този смисъл родът е ценност, верността към него е важен белег на човешката нравственост.

Думите няма и не знам са отрицание на възможността да разбере своята душевост чрез материални знаци. Надарена обаче със свръхчувствителност, лирическата героиня на Багряна намира друг, по-верен път за откриване на духовната си същност. Това е гласът на сърцето, усещането на кръвта, пулсираща във вените й онази древна, скитническа, непокорна кръв, която я буди през нощта, разпалва цялото й същество и я води към непозволени наслади.

Лирическата героиня търси своите корени и в романтичната история за прабаба тъмноока и чуждестранен светъл хан, избягали от родовите закони и посветили се на любовта. Конят, който ги е понесъл из крайдунавските равнини, и вятърът спасил ги от кинжала на наказанието. Каква по-привлекателна картина за пламенната и страстна душа на лирическата героиня.

Стихотворението и написано като изповед. В този тип изказ има и някакъв скрит или пряко изведен събеседник. В началото на творбата не се посочва никакъв събеседник, но чак в края, в последната строфа се разбира, че това е майката земя: моя кръвна майчице-земя.

Разкриването на вътрешният свят на героя обикновенно става чрез глаголи,отнесени към богатствата и противоречивостта на преживяванията не знам, усещам, обичам. Следователно трябва да се види и многократното употребяване на може би. Събитията, за които разказва потомката, са предполагаеми. Но може би ни насочва и към психичното здраве на героинята да взима решения и да понася последиците от тях.

Основните опозиции в стихотворението са: род, личност-нейното минало, неините прадеди и тя самата като личност; дом, път нейният дом нейната защита и пътят, по който е поела сама, беззащитна; унаследеност, придобитост това което е наследила от своите роднони и това което е придобила през целият си живот.

Първите две строфи са съотнесени на принципа на антитезата. В началото на творбата е откроен един принципен недостиг на възможности за разпознаване и себеразпознаване няма прародителски портрети, не знам аз техните завети. Веднага след това е въведен гласът на непокорната кръв, който е именно глас на себепознаване. Във втората строфа е осъществено изключително важното съпоставяне на древното и актуалното, на колективното и индивидуалното.

Финалната строфа надхвърля цялата дръзновенност не само на стихотворението, но и поезията на Багряна до този момент (1925 год.), като стига до рядката за жена и поет отговорност творчеството става изкупление. В края на този радословен химн се