Шипка- върхът на българската свобода

Одата Опълченците на Шипка е художествен израз на преклонението на Иван Вазов пред саможертвата на безимените герои от Орлово гнездо. Последната творба от цикъла Епопея на забравените има за цел да обезсмърти подвига на смелите защитници и да докаже, че България не е получила даром свободата си.

Отбраната на Шипченския проход е доказателство за изключителната смелост и героизъм на народните синове. Свободата на родината е техният възвишен идеал, в името на който те са готови да пожертват живота си. Вазов разкрива масовия героизъм на опълченците, духовното израстване на народа като спонтанен процес, продиктувано от жаждата за свобода и крайната нетърпимост към турското потисничество.Храбрите защитници избират саможертвата пред робския живот, изпълнен с унижения и несправедливост. За тях смъртта е единственият път към свободата.

В лирическия увод авторът градира страшните обвинения към българския народ липса на исторически подвизи и слава, робско малодушие Тези упреци завършват с най-несправедливото обвинение свободата ни не е извоювана, а подарена. Поетът привидно се съгласява с нападките срещу нашето минало и настояще, използвайки анафоричнито повторение нека. На всички обвинения той противопоставя едно единствено име Шипка, което измива позора и ни кара да се наречем с гордост българи.

Битката е представена като драматичен сблъсък,величествено и необикновено събитие. Поредният дванайсетий опит на турците да превземат върха е напразен, защото опълченците са твърдо решени да вървят по пътя на свободата. На фанатичния вик на турците аллах е противопоставено свободолюбивото ура на българите.За да внуши драматизма на боя, авторът използва черния и червения цвят. Червеният цвят символизира кръвта и жертвата на опълченците, а черният свирепия образ на врага, сравнен с черний рояк .В порива си към свобода смелите защитници са непреклонни.Тяхната свръхестествена сила идва от горещия им патриотизъм, свободолюбив дух и мъжество.

Всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Поетът е съпричастен към омразата на опълченците към поробителя. Турците са душмански орди, бесни и шумящи, орди дивашки, черен рояк. Предводителят им е безумний. Авторовото отношение е разкрито и в контрастното съпоставяне. Атаките на враговете са ужасни, но щурмът им е отчаян, те са силни като тигри, но същевременно бягат като овци. Подвигът на опълченците е породен от силната им любов към родината.

Поетът показва численото превъзходство на турците, за да направи по-ярък героизма на българите. То е внушено и чрез метафорите: Бури подир бури!Рояк след рояк!