Септемврийската литература се явява като реакция след погрома на въстанието от 1923 г. Стихийната реакция кара творците да не обръщат внимание на организаторите на събитията и социалните закономерности;съществува повече плач, отколкото патос, а погромът и пожарите са затъмнили хоризонтите на бъдещето. Този първоначален песимизъм се трансформира в оптимизъм след преодоляването на страданието, явяващо се като духовен катарзис, чрез връщането към първичното, езическото, олицетворяващо връзката със земята, като символ на родното и силата. Причините за налагането на тази поетическа картина са исторически и психологически - погромът на въстанието и нуждата от духовни опори за продължаване на битката.
Поемата Септември на Гео Милев е пълноценен израз на неразривното единство между конкретноисторическото и философски обобщаващо начало у неговата поезия. Чрез нея се утвърждава човешкия стремеж към свобода и щастие, катарзисното страдание за постигането на вярата. Творческия си замисъл Гео Милев реализира чрез съчетаването на реален исторически факт и универсална проблематика, свързана с идеите за смисъла и целите на човешкия бунт, за природата и същността на вярата и етапите в нейното постигане. От спецификата на темите и идеите произтичат и особеностите в основните внушения на поемата - неразривното единство между трагиката и оптимизма, погрома и надеждата в човешкото развитие и прогрес. Трагичното начало се свързва с представите за физическия погром, с измеренията на жертвеността и мъченическото изстрадване на духовните и социални права, на свободата и вярата. Оптимистичното начало се изразява в победата на човешкия дух и непоколебимата вяра в постигането на щастието и независимостта. Редуването на миговете на подем я погром, възход и падение са представени и чрез идейните и композиционни особености на поемата. Подемът на човешкия дух е отразен в началните части на Септември, свързан с раждането на човешкия бунт (I глава), като резултат от натрупаното страдание, от гнева и озлоблението на обезправените и потиснати човешки маси. Разкриват се средствата на борба, утвърждава се силата на порива, изяснява се спонтанната и стихийна природа на бунта чрез натрупване на образи и определения чрез смисъла на глаголите се спуснаха, полетяха, чрез сравнението като отприщено стадо от слепи животни и чрез разширяване на пространствените и количествените измерения. Изгражда се представата.за народа като движеща сила на въстанието. Определяща идейна насока във II глава е стремежът към светлина и щастие, като израз на духовно-психологическите основания за бунта. Представено е раждането на надеждата, внушено чрез алегоричните образи на нощта, слънчогледите и слънцето, Колизията между реалността и надеждата е идейно-психологическият преход към трагичната развръзка на събитията и умирането на мечтите и илюзиите. В III глава се утвърждава оптимистичната вяра в постижимостта на идеала, разкрити са причините за човешкия протест - мъката, страданието, заробването, духовното потисничество и обезличаване, внушенията се постигат чрез огрубяването на образността и съчетаването на реализъм и романтично начало. Уточнени са целите и висшия идеал на въстаниците - постигане на свободата, изяснени са изворите на човешкия оптимизъм - вярата в справедливостта на бунта; внушенията се постигат чрез изповедния и молитвен характер на обръщението към Бога и категоричния израз на увереността в хуманния смисъл на въстанието. В тази III глава се формулира и идеята за необходимостта от саможертва в името на постигането на идеала и осъществяването на вярата, оптимизмът се утвърждава като вътрешна нагласа на колективния дух. В IV и V глава вярата е разкрита като извор на сплотеността и оптимизма. Силата на вярата и идела е реализирана художествено чрез изграждането на мащабен колективен образ, изразителната метафорична образност (хиляди вери, хиляди воли) и чрез разширяването на пространствените граници (нагоре,