Сблъсъкът между идеал и действителност
в романа Дон Кихот от Сервантес

Романът Дон Кихот е част от световната литературна класика. Творбата на Сервантес е дълбоко правдива, която разкрива действителността в реалните й измерения и ни насочва към високите стойности на истинския хуманизъм, чиито идеи, за съжаление, са в криза във времето на Късния ренесанс. Проблемите за доброто и злото в човешките отношения, идеалите и целите в живота, както и пътят за тяхното постигане, са актуални винаги. Тайната за непреходността на Дон Кихот във времето се крие в силата на проникновението, с което авторът навлиза в житейските проблеми.

Още в началото на повествованието авторът представя своя герой, принадлежащ към съсловието на дребното испанско дворянство. Алонсо Кихана живее своя разтворен свят в един повтарящ се монотонен ритъм, развличайки се най вече с рицарските романи. В един момент той решава да тръгне по широкия свят, вече преобразен под влияние на болното си въображение като рицаря Дон Кихот де ла Манча. Действителното и въображаемото често разменят местата си.

Дон Кихот де ла Манча поема предизвикателството да носи огромната отговорност за възкресяване на добродетелите на изчезналото странстващо рицарство. При изпълнението на тази своя мисия той преоткрива забравени човешки ценности. Макар че на пръв поглед в действията и думите на идалгото всичко е проява на една странна лудост, в мотивите му не може да се отрече наличието на дълбока човечност и на загриженост за съдбата на онеправданите и обезправените в заобикалящия го несправедлив свят. Дори когато ясно вижда, а може би съзнателно не иска да види реалността, както е в епизода с овчарчето Андрес, съзнанието на рицаря възприема най-вече несъвършенствата в тази реалност. Затова следва своя идеал: да отмъщава за обидите, да премахва неправдите, да оправя неуредиците, да изкоренява злоупотребите и да възстановява правата на онеправданите. Героят на Сервантес има своя собствена мяра за добро и зло, за правилно и достойно, за възвишено и нищожно. Дон Кихот съчетава в себе си по удивителен начин разума и лудостта. Той е едновременно мъдър и безумен, за значими житейски въпроси. Когато гостува при козарите, трогнатият от тяхното простодушие и гостоприемство Дон Кихот се впуска в разсъждения за щастливото за хората време. Той припомня как те са живели в хармония с природния рай. Напълно естествено идва сравнението с общото за Дон Кихот и и козарите настояще, в което царуват произвол и несправедливост, а хармонията и благородството в човешките отношения не само че са нарушени, но и често отсъстват. Ето защо Дон Кихот смята за свой дълг да тръгне като рицар и да възтанови нарушеното равновесие в живота. Като наивен идеалист, Рицарят на Печалния образ, като сполучливо го нарича Санчо, споделя: Боли ме сърцето, задето се посветих на странстващото рицарство в такова подло време, каквото е днешното. Рицарското време отдавна си е отишло, както и рицарският морал, който Дон Кихот се старае по