Самотен гроб в самотен кът Пенчо Славейков
Смъртта и гробът
(анализ)

Най-съществената промяна на програмната нагласа на лирическия субект в Сън за щастие отбелязва последната творба: Самотен гроб в самотен кът. Нейната радикална различност поставя друг акцент на финала на книгата и преосмисля значението на съня за щастие:
Самотен гроб в самотен кът
пустиня около немее-
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е .
Пътят и движението не съществуват като категории.Въведени сме в място,което е отрицанието на движението оттук нататък няма път за човека. Родният кът също е обезмислен това е самотен кът , с белезите на чуждост, тъга и смърт. Главният образ, който се издига от самото начало, е гробът, а съществената характеристика самотата.
Азът в този текст е определен чрез глагола зная, който се противопоставя на аз дишам. За разлика от чувствената отворена нагласа към света. Тук лирическият говорител изхожда от знанието,от познанието на себе си и на самотата. Това,което човекът със сигурност постига , изминавайки пътя си , е познанието на самотата. Това е неговата ябълка от дървото на познанието. Настойчивото повторение на самотата
(8 пъти в 12 стиха) се сплита здраво със свързаните с него пустиня , сиротен и дори немил. По този начин всички определения в текста влизат в едно поле от значения и показват същността на самотата като човешка екзистенция .
Нищо друго не характеризира така всецяло човешкото съществуване, както самотата. Тя присъства дори в първата творба, макар и да не се схваща проблематично. Изправен пред смъртта в тази вселена на самотата, лирическият Аз оценява стойността на любовта. Тя е напразен копнеж и обезсмислено страдание. Милваната ръка е метонимия на образа на любимата, която насочва към обектния й характер. Немил живот сиротен е също метонимия на образа на нещастният влюбен и терминът, изграждащ фигурата живот, - е показателен за неговата субективна роля. Тук трябва да отбележим типичната за Славейков употреба на образа на гроба, в който най-често е погребан живот, не мъртвец. И в това произведение живота не е просто свършил, а е погребан в самотния гроб. Смъртта не е небитие, тя е само друго онтологическо ниво, състояние,което с главните си белези не се различава от живота. Сякаш самотата и страданието са неунищожими , те властват както над живите, така и над мъртвите.