Самотата на модерния човек и

безкрайното страдание разкрити в

Повест на Атанас Далчев

Името на Атанас Далчев е сред най-добрите и нестандартни автори в историята на родното слово. Не само защото всеки творец неповторим и уникален, но и защото времето, в което Далчев навлиза категорично в българската литература, се характеризира с новаторски търсения, с нов поглед към света и човека. Поезията му се определя като философска. Този наш лирик е различен и изненадващ. Малкото му по обем творчество притежава своя физиономия и утвърждава разсъдъчното начало като път към постигане на истината. Вещите в неговия свят са знаци човешкото битие тук и сега, но и утре, вчера, някога.

Читателят улавя мотиви, познати от други творци, творби и епохи. Сред тях се открояват като знакови самотата на модерния човек, самотата като екзистенциална категория, за изчерпването на аз-а, присъствие отсъствие на личността, за неживяния живот, за страданието и болката, за изтичащото време. Заглавието Повест е своеобразен синоним на историята на един живот. То насочва към мотива за неживяния живот, който е заявен най-ярко в стиховете:

И сякаш не съм живеел никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Човекът е страдалец, тъгуващ, болезнено самотен. Но лириката на Атанас Далчев не се открива отчаяние.

Лирическият говорител на Далчев в Повест разкрива безсмислието на битието. Лирическият герой е познал истината, че годините зазиждат в самота човека. Душата и тялото са своеобразен аналог на къщата. Тези години изобразяват пътя на човека и човечеството, определящи смисъла на битието. Времето на личността е преходно, вечно е само мъртвото. Усещане за изтичащо време, за процеждане и изчезване на свето без спомен. Човешкото битие е призрачно. Сякаш в зла приказка вещите надживяват своите стопани. Портретите в света на Далчев са прашни, огледалото е коварно и призрачно, дори есенното слънце вехне. В произведението на този нестандартен творец вещите присъстват с особено звучене, като знаци за света на човека, обвързани с делника и същевременно са своеобразни медиатори между тук и там. Човекът е овещан, а вещта очовечена. В този смисъл идеята за изтичащото време е внушена с присъствието на часовника. Неговият звън оттеква като стъпките на смъртта. Познанието за връзката между човека и времето (преходно и вечно) е тежко бреме. Болката на лирическият аз е разкрита в думите:

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

люлее свойто слънце от метал.

Повторената фраза, по-голямата честота на съюза и, който носи повторителност, семантиката на глагола всичко сочи, че знанието е сила, от която горчи, сочи път, чиято посока е обременена. Времето е затвор и смърт. Чрез образа на прозореца Далчевото стихотворение говори за възможностите и невъзможностите да се разпукват черупките на всекидневната реалност, да се напуска тя чрез набор от културно и дискурсивно подсигурени въображаемости. А вехтата, затворена къща епрстанала прислонява каквато и да е смисленост тя обозначава единствено празнотата на изтеклото и изтичащото време.

Въпреки познанието, човекът не е по-щастлив, не е постигнал хармония, но е достигнал до прозрението, че най-трудният път към себе си и света е този на интелекта. В Повест тези внушения са ярко разкрити. Това е стихотворението събрало всички