Самотата на лирическия герой в Майце си

Майце си е една от първите творби на Ботев и първото обнародвано негово стихотворение. Напечатано е в Славейковия вестник Гайда през 1867г.. По-късно се появява отново във вестник Свобода(1870г.).

Един чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трогателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подкрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и син, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.

Самото заглавие на творбата представлява архаично умалително название: на майце си. Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение мале отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три години клела,

та скитник ходя злочестен ази...

Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Именно тази клетва според фолклора има огромна сила и е способна да погуби онзи, към когото е отправена. Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост.

...та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

Метафората люто язвена, идваща директно от фолклора и означаваща душена смърт отвежда към една младост, пропиляна от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в покъсните творби ще се трансформира в една страшна омраза:

...и срещам това, що душа мрази!

Действителността не удовлетворява лирическия герой. Той се чувства самотен дори сред мили другари. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна:

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея.

Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият Аз, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:

...но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Не обикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя:сърце догаря!

Именно тук, в пета строфа присъства и мотивът за трите Христянски догми: вяра,надежда и любов. Надеждата вече е напуснала Ботевия герой и единсвеният му копнеж е свързан със срещата с близките хора: в прегръдките твои мили да падна,баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба. Тове е и единственото му пресмъртно желание. Младият човек е съкрушен от своето нещастие и