Цикълът Епопея на забравените на Иван Вазов, написан през 1881 - 1884 г., носи посланията на одическа прослава на трагични националноисторически съдби, пред чиято светла памет се прекланя поетът. Голяма е поетичната дистанция между художествени образи и реални исторически прототипове, чиято човешка участ вълнува дълбоко Вазов. Забравени от своите съвременници, получили свободата си, платена с красивата героична смърт на забравените, единствено болката в душата на твореца възкресява величието на саможертвата им, превръща ги в сакрални образи на българското национално самосъзнание.

В епоса, като жанр, винаги има трагично красива човешка смърт, която извисява духа на загиналия за прослава на обща народна съдба. Затова и прославата на загиналите герои е трагично химнична с епическа сила на внушение. Така естествено се появява и заглавието на Вазовата творба Епопея на забравените.

Цикълът от дванадесет одически поеми започва с поетична Възхвала на духовната диря, оставена в националната история от Левски. Апостолът на свободата е реална историческа личност, превърната от Вазов в епически красив художествен образ. Вътрешният духовен свят на героя авторът обвързва с процесите на Българското възраждане. Обобщава ги чрез метафоричното и символно пространство на манастира, активно натоварено с духовни послания като художествен образ. Това е мястото на духовните кипежи и търсения на епохата, както и символен знак за пробуждане на народа. Манастирското уединение стимулира размисъл, но ограничава националния мащаб на личностното действие. Затова и поетичният монолог, с който започва поемата Левски, поставя проблема за личностната идентификация на човешкия дух с националноосвободителната идея:

Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Смисловата многозначност на лексикалната единица мир изразява религиозния покой и тишина на човешката душа, но очертава и образа на света, който има две проекции на художествена интерпретация: робското смирение на духа и търсенето на път към всенародна свобода. Първата възможност - робската тишина и покой - Вазовият герой отхвърля. Такъв духовен свят за него е греховен мир. Такова е посланието и на стиха: Мойта съвест инак днеска ми говори. Пробудил се е вътрешният глас на разбунтуваното човешко съзнание, готово да приеме обществените предизвикателства на националноисторическата съдба. Дистанцията между народ и време, усамотеният размисъл са греховно деяние за пробудилия се, за човека с обществено ангажирано съзнание. Отхвърлено е ограничението на духа. Осъзната е необходимостта от промяна: