С какво ни трогва и завладява Гунчо?

Съчинение разсъждение

Разказът на Йордан Йовков По жицата е разказ за голямата човешка болка, за страданието, за надеждата и стремежа към доброто и красивото. В него се срещаме и със затрогващата отзивчивост, благородство и съчувствие към чуждата мъка.

Според мъдростта на поговорката, Моканина посреща Гунчо по вида, но го изпраща според както заслужава духовният му ръст. Зад покъртителния разказ на другоселеца, постепенно се очертава трогателният образ на безкрайно добър човек, нравствено устойчив и деликатен. От затрогващия разказ се излъчва една мъдра доброта, която в началото на срещата Моканина обърква с мекошавост.

Бедният, страдащият, кроткият и смирен Гунчо ни трогва и завладява със силата на своя дух, с неизчерпаемата енергия и воля да направи и невъзможното, за да спаси детето си.

Разтърсваща е човешката мъка на Гунчо и неговото семейство. Още в мига, в който Моканина вижда другоселеца той разбира, че в душата на този човек има стаена някаква мъка. Художествените детайли на облеклото ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите също, подсказват, че бедноста и неволята са спътник на това семейство. От пръв поглед личи противоречието между ръста и душевното състояние на селянина. Високата, едра снага е белег за сила и увереност, но при Гунчо остава усещането за безпомощност. Впечатлението от ръста висок, едър беше, инак да го гледаш човек планина явно противостои на вътрешната му несигурност. Моканина разбира, че е от онези хора дето, и на мравята път струват!. Овчарят търпеливо изчаква и дава възможност на бащата сам да сподели мъката си. Традиционният въпрос на Моканина : Не си тъдявашен ти, отде си? е начин да се отклони разговора. Гунчо бавно се отпуска и разказва откъде е семейството му. Селото се нарича Надежда, но тяхната орис е да търсят надеждата по света. Бащата трудно изкарва прехраната на семейството с кираджийската работа, но не роптае срещу съдбата :Сполай на бога прехранваме се. В неговите ценности сиромашията не е нещастие.

Гунчо разтваря душата си пред Моканина и изплаква цялата си болка :Измряха ни две три още малки. Ей туй ни остана само.... Родителите треперят над нея, от залъка си делят, за да е като другите момичета. Едничката надежда се заражда у тях с вестта за бялата лястовица. Тръгнали са да я търсят, защото хората твърдят, че който я види, болен да е - оздравява. Въпреки, че Моканина не вярва в нея, той е трогнат от разказа на Гунчо. Завладян е от незаслужената мъка на семейството. От случаен слушател, той израства пред нас като човек, съпреживяващ чуждата болка. Многократно повтаряната от него лъжа се превръща в истина, която лекува и вдъхва вяра в живота. Бащата знае, че единствено надеждата е силата, която крепи детето му и затова бързо изрича поредната лъжа. Тя ще сгрее сърцето й и ще ободри душата й : Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката.

Любовта на изстрадалия баща към болното му чедо, струи от всяка негова реплика. Не само силна обич към Нонка, но и чувство на вина изпитва Гунчо чувства се отговорен, че не е успял да предпази чедото си от голямата беда. Нещастният човек носи незаслужена обреченост.

След целебното действие на общуване, на споделяне и съпреживяване, Гунчо е въоръжен с една крехка илюзия, че ще видят чудотворната птица и единственото му дете ще оздравее.

В разказа Йовков ни показва как човешката мъка събужда вярата и надеждата в човека и му дава сила да продължи напред по пътя към доброто.