Христо Смирненски

Руския Прометей

Аз много огън хвърлих по земята!

Разкъсах хиляди слънца

и с размаха на дързост непозната

запалих робските сърца

със урагани от искри...

Като грамаден фар на свободата,

изправен пред великий вход

на новия живот, душата ми гори -

душата на един велик народ!

С виелици от огнени звезди

поръсих земните гърди,

със гръм раздрах аз черните завеси

сред храма на вековните заблуди

и мълния далеч, далеч разнесе

божествен пламък за милйони люде.

Москва пламти. Берлин буботи,

Париж облян е в странен блясък,

под Лондон глух подземен трясък

отронва тежките си ноти,

от Ню Йорк чак до Атлантика,

надлъж над земната снага

прострях рубинена дъга;

вълни от пламъци тя блика

и водопади от искри се сипят

над Индия и над Египет...

Гори, гори земята,

навред аз хвърлих огъня на свободата!

А там на Олимп в златния си трон,

с човешки черепи скрепен,

изтръпна, Зевсе, ти.

Нечакан ужас те смути

и в буйно пламналия небосклон

отправи поглед разгневен.

И ето, Олимп се разтресе

от мълнии и страшен грохот,

орляк от черни птици се понесе

в злокобен смъртен поход -

безумний гняв на боговете!...

Разкъса, Зевсе, мойте меса

във пристъпи свирепи

и белий сняг на недогледни степи

обагри кървава роса.

Но бурята на твоя гняв велик

бе немощна пред мен

и огъня свещен

пламтеше все по-буйно всеки миг

и ето, злоба пак те облада,

и ето, в своя зъл копнеж

поиска да ме оковеш

със хладните вериги на глада.

При Волга твоята сестра - смъртта

надвеси черното крило