Христо Смирненски

Роза Люксембург

Не ще отпуснем мускули железни,

не ще сведеме пак чело,

че времето върти над тъмни бездни

великото си колело.

И върху него точи меч разискрен

гиганта огненочервен,

а в погледа му чист и детски искрен

усмихва се победен ден.

Ала в душите като черен камък

стои изправен спомен скъп -

стои обгърнат в синкав пламък

на вечна, негасима скръб...

Смъртта понякога е твърде жалка,

живота - непосилно груб,

а в черната прощална катафалка

лежи звезда наместо труп.

Пред погледа вулканен стълб се вдига -

вулкан от подвиг и копнеж,

и виждаш: цялата земя не стига

едно сърце да погребеш.

"Работнически вестник", 20 януари 1923