"Хоро" е израз на дълбоката бездна, която се изкопа между народ и властници след кървавите нощи на Септември 1923 г. и април 1925 г. Само разтърсеният до последната си клетка писател можеше да призове такъв призрачен свят на ужаса.

Но макар и немислим без трагичния опит от септемврийските погроми, романът има своите опорни точни, своето "предисловие" в интелектуалната биография на Страшимиров. В няколко свои статии от рода на "Палач и злодей", в рецензия за стихотворението "Предтечи" от Асен Разцветников той репродуцира епизоди от човешкото обезумяване през войните, за да открие в тях "предтечи на днешните наши ужаси". С трескава и пророкуваща мисъл той следи започналия оттогава процес на обезчовечаване, на дехуманизация, на потъпкване етичните норми. Самата .в:ьзможностпрез войните да бъдат избивани българи без съд и присъда слага началото на всеобщ психически потрес. Войните създават палача и злодея като типичен обществен феномен, порождение на една кризисна и болна епоха.

Още големият Страшимиров разказ "Под облак" от 1921 г. е вече предсказание за "зловещата атмосфера, която ще ни погълне в "Хоро" само няколко години по-късно. В разказа са положени главните зародиши на "Хоро". Тук са преди всичко първообразите на утрешните септемврийски палачи. Те са минали първата школа на издевателства, убийства без съд и нравствена разруха през време на войната и непосредствено след нея. Те са подготвени за ролята си през 1923 г. - тия офицери, които са се цапали до уши в човешка кръв там някъде из Моравско и които са преминали отвъд чертата на нормалната и здрава душевност. Разказът е един крясък срещу обезценените нравствени ценности, срещу погребаните морални добродетели. Навлезли сме в период на небивали психични сътресения. Човешикият живот е нищо. Срутени са устоите, паднали са задръжките. Но онова, което е само смътно предчувствие у Страшимиров след войните, приема съвсем осезаем, конкретен образ след Септемврийското въстание. В пламъците на Септември изгоряха и последните интелигентски илюзии за класов мир и социална хармония. Старият свят разголи физиономията си. Вместо човешко лице Страшимиров видя разкривена хищническа морда. И понеже не познаваше полутоновете и шепота, неговото възмущение избухна с трясък, разнесе се с гръм над цялата страна. То се отля в съвсем особена, съвсем непривична художествена форма, каквато намираме в романа "Хоро".

Критиката е характеризирала "Хоро" главно като документ за издевателствата, вик на една голяма съвест, гневен памфлет срещу палачите. В подобни определения обаче трудно се побира цялата художествена неповторимост на романа. Това е книга, потресна по въздействието си, изключителна по художественото си единство. А_единството, структурната неделимост на "Хоро" израстват от една авторска субективност, крайно изопната, напрегната до болка. Кртините на времето, на човешките отношения са минали през пещта на едно трескаво въображение и една чувствителност, нажежена до вулканичен градус.

Събитията са само поводът, съдържание на романа е страстта и преживяването на автора. Сякаш за него единствено възможната форма е била задъханата, динамичната, експресивната. Още потресен от септемврийските кланета и априлските разстрели, той не би могъл да се занимава с някакъв разгърнат сюжет, да изпипва в детайли човешки характери. То никога не му е било в природата, още по-малко пък сега, когато кошмарните видения и тръпките на негодуванието го разтърсват цял и той бърза да се освободи от тях чрез очистителния акт на творчеството.

Романът не е обмислян и разработван в подробен план предварително, не е носен дълго в авторското съзнание, за да зрее "спокойно", с месеци и години, да се прояснява стъпка по стъпка. Той е избликнал спонтанно, както избухва взрив, както отеква изстрел. Но в своята фрагментарност "Хоро" е произведение съвсем ограничено. То е подчинено изцяло на едно основно и структурно-организиращо начало. Това начало е експресията. Тя е, която свързва и най-откъслечните на пръв поглед сцени, дава смисъл и на най-траничните реплики, играе ролята на конституиращ елемент. Тя организира действието сценарно и асоциативно върху един модерен кинематрграфски принцип, прехвърляйки ни светкавично от едно място на друго, без да си служи с традиционните композиционни преходи, със сюжетните връзки и обстоятелства.

В сравнение с разгърнатото епическо изображение експресивната проза има своите минуси. Тя не разработва характери в тяхната пълнота и изчерпателност, не степенува събитията според реда на техните движещи сили. Експресивният роман ни задъхва при четене, грабва ни чрез хипнозата