РОМАНИТЕ НА ДИМИТЪР ДИМОВ И ТРАДИЦИИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА

Галин Тиханов

Безпрецедентната съдба на Тютюн" не бива да ни пречи да го видим в широкия контекст на Димитър-Димовото творчество и в панорамата на българската проза. Автор на три завършени романа, Димов е поразително единен не само чрез своята стилистика, но и чрез обединяващата тези произведения ориентация към повествователни нагласи, провокиращи традицията.

Първата основна черта, обединяваща трите романа, е силният интерес и удивителната със своята изтънченост чувствителност към чужди културни светове, към непознати манталитети и нрави, картини и звукове. За първи път в новата българска литература този интерес се изявява забележимо у Вазов, макар че посмъртният му образ на Патриарх засенчва тази отвореност, давайки превес на срастването" с родното. Вазовото общуване с чуждото е жадно, донякъде първично наивно, изградено върху механизмите на идентификацията, присъщи на собствените му герои, тръпнещи около Многострадалната Геновева". Но още тук, при Вазов се заражда доминантата в отношението към чуждото: на него да се гледа като на огледало и измерител за самобитността на българското. Вече при кръга Мисъл" чуждото се превръща в естетически проблем и на дневен ред застава въпросът за възможността то да се синтезира с българското в един език за света, който е универсален, без да е космополитен. Чуждото като норма за другост, проясняваща чертите на родното, присъства и у друг голям автор през 90-те години - Алеко Константинов. Дълго време този тип внимание към чуждото остава преобладаващ у нас. Неговата хегемония във високия пласт на литературата се нарушава недвусмислено едва през 30-те години. В обкръжението на имена като Борис Шивачев и Матвей Вълев, разказващи за далечни латиноамерикански страни, Димитър Димов изпъква ярко още с ранния си роман Поручик Бенц" (1938). Двойственият произход на Елена Петрашева и труднопроницаемото поведение на Хиршфогел са само щрих от неудържимото нахлуване на чуждото в пространството на романа, при това с нов естетически статут, интересно вече само по себе си, достойно за самостойно изобразяване, а не в името на нещо друго. Истински триумф този интерес отбелязва в Осъдени души" (1945). Романът не само повествува за една непозната страна, но и често пъти гледа" този чужд свят през очите на една жена, която с английското си потекло наслагва нови значения и интензифицира представата за чуждост: чужденка в чужбина. С Тютюн", тази своеобразна точка на синтез в развитието на Д. Димов като романист, отново сме в България, но и извън нея, вдишвайки ароматите на знойното гръцко крайбрежие и студенината на немската любов към съдбата". Чуждата култура тук е наистина автономен в художествено отношение свят, свидетелстващ не само за универсалността на човешката природа, но и за нейните незаличими различия, положени вече извън обсега на редукцията.