Чудомир

Рогати петли

На горния край на селото във върбалака, гдето като минарета се виждат да

стърчат тополи, се е сгушила старата Гурбалова воденица. Що мливо падаше

на времето там, що коли и каруци разпрягаха под върбалаците и що чудо

огньове лумтяха нощем наоколо! Не смогваше да сипва в кошовете дядо

Куман воденичарят с момчето си и уем не сварваше да отделя. С шест ракли

беше воденичният хамбар и всеки месец се пълнеше догоре с храни, но

откак се допиля този немец - Херман - и издигна моторната на един

хвърлей над нея, удуши я, брей, като сокол птиче, удуши хубавата

воденичка, онемя горката и не можа вече да рече гък!

Нявга - нявга хе - ще донесе някой на гръб две-три крини смес или кукруз

да смеле и тя ще заскимти, заскрибуца, но нито вървенето й вървене, нито

камъните й подковани като свят. Где го едновремешния й глас! Като

загорка на руманя пееше тогава тя и луда мряна хоро играеше около перея

й, ама на - свят! Всичко се изменя, като памучен плат на слънце.

От двайсет години си я командуваше дядо Куман и много добро е видял от

нея. Откак старият Гурбал се удави, като отпушваше веднъж пиян яза, а

сина му убиха във войната, останаха само двете му дъщери, та дядо Куман

си беше и като господар, го речи, и като воденичар. Щом намаля работата,

момчето му се пазари горе на валявицата при Радунците и той си остана

сам-самичък с воденицата, с кучето, с кокошките и се голямата градина,

която той беше посадил и отгледал.

Притягаше тук-там старикът, подпушваше вадата, кърпеше стария и прогнил

вече улей, но най-обичаше да се щура из овощната градина с ножче в ръка.

- Да идеш да видиш, даскале, що дръвчета е наредил из нея: като

момичета! И все присади, до едно! Круши ли не щеш, череши ли? А пък

сливи: караджейки, пестилки, бумбалки, балевки - от хубави по-хубави!

Дойде ли пролет - и почне да присажда. Че и из чуждите градини ходи от

мерак. Гледаш череши, да речем, узрели, едри и черни като маслини, минеш

от другата страна - жълти като кехлибар! Едно дърво с три клона - с три

вида плод го накичил, пустият му човек!

Заран, като стане, най-напред нахрани кучето, после вземе кринчето и се

запъти към курника. Щом го видят кокошките, юрнат се към него, запляскат

криле, разхвърчат се и се накатерят по рамената му, по ръцете му, по

кринчето, а той клекне полека, сложи го, напълни шепи и от ръка ги

храни. Обичаха го животинките, като баща го обичаха, и само старият

петел Кондьо обикаляше гузно изотдалеч и не смееше да се приближи. Лош

петел беше той! Чудото му нийде го нямаше. Гдето копне дядо Куман нещо

да посее - той ще да иде да го изрови; долапа с яденето да забрави

отворен - ще издебне, ще влезе и ще го накълве. Да речеш, че от глад го

прави, не е! От зло го правеше само. А на младите петлета не им даваше

да припарят до кокошките. Гонеше ги, кълвеше ги, та дим се дигаше. Пък

як, пущината, борец, едни гърди отпрал като бик.

Много се надяваше дядо Куман на бялото петле, че ще му даде да разбере,

защото само то му се опираше понякога, но един ден, като се уловиха

здравата, бориха се, бориха, изпоскубаха си перушината и кърви потекоха

по тях; най-после Кондьо го изтласка, изтласка накъм воденичната вада и

се хвърли върху му като усорляк. Паднаха и двата във водата и то се удави.