"Родопите през ХХ и началото на ХХ век. Език, Култура, История"
Смолян, 2-3 юни 2000

Рамката, в която се разглежда този проблем, e изграждането на образа на Родопите в българската литература, доколкото Страшимировото творчество представлява един етап от опознаването на тази част от родното пространство и нейното "литературно анексиране". Нека посочим също, че цел на изложените по-долу наблюдения не е да се изчерпи темата, а да се потърси мястото на Страшимировия образ на Родопите сред други текстове. На първо място - като се уточнят жанровите параметри на този образ, а след това - като се маркират някои моменти около специфичното му композиционно разгръщане. Въз основа на литературния анализ се извеждат и посланията, отправени към българското културно пространство. Именно така, в единството между литературен текст и социалнозначимо послание се разглеждат и други образни модели, намерили място в традицията на българската литература, търси се съизмерването им. С други думи, образът за Родопите се откъсва от чисто литературното и прекрачва в социалното и културно пространство.

Първите стъпки в опознаването на този край датират от края на миналия и началото на настоящия век. Те минават под знака на краеведските изследвания, в които са заложени две линии на по-нататъшното културно усвояване на географското пространство: строго научното изследване и литературното пресъздаване. Тези две насоки са заложени в жанра на пътеписа, жанр, чрез който читателската публика се запознава най-популярно с Родопите в края на миналия и началото на нашия век .

ПЪТЕПИСИТЕ

За структурираща рамка на този литературен жанр се приема доминирането на географското или на субективното начало. Пътеписите, свързани с пресъздаването и съпреживявянето на пейзажа, т. е. текстовете с потиснат информационен за сметка на усилен емоционален елемент, се отнасят предимно към чисто художественото (напр. разгледаните по-долу пътеписи от Иван Вазов или от Страшимир Кринчев). Географското научно начало се интерпретира като отдалечаване от художествеността и приближаване до научното изследване. Този втори тип пътеписи, изместен към научното етнографско или социално ангажирано описание, може обаче да се схване и като своеобразна проява на търсеното "място на човека по отношение на пейзажа", доколкото "пейзажното пространство представлява сложно неразчленимо единство на природно и човешко..." (Ив. Русков)

Насочвайки вниманието си към художествения тип пътепис, трябва да отбележим способността му да продуцира устойчиви представи, било и в разрез с твърденията на фактологичния пътепис. Така например Вазовата гледна точка спомага за създаването на една трайна нагласа, залегнала в основата на възприемането на незнайните нови планини, нагласа, която в крайна сметка се оказва твърде едностранчива, а може би опасно манипулираща. Читателят разпознава чертите на нещо чуждо и заплашително в образи като "страшния Доспатски балкан" или в оценката: "Колкото за нас, българите, тия зелени планини, които препасват от юг България, са били през цели векове за нас една terra incognita в същото ни отечество и пълни със страховита и враждебна тайнственост" ("В недрата на Родопите"): тук например може да се забележи разделянето на "ние" ("нас българите") от географски българското пространство, а на това contradictio ad adjecto Страшимиров би възкликнал: "та това е българска земя,