Родното в поезията на Иван Вазов

Вход

Летописецът на Българското време, изразител на възрожденските ценности, сред които централна ценност е Родината, изживява като своя мисия ословесяването на родното в измерения, чрез които се градят, съхраняват и предават през времето същините на националното битие.

Творецът на националния литературен мит се посвещава и настоява да възпитава всеки в осмисляне на родното като сакралното Българско, като етическа и естетическа норма, чрез която се осъществява себепознание и се поддържа живо националното самосъзнание.

Родното в контекста на Вазовата поезия е тъждествено на българското, поради което е означено чрез опоетизиране на българските географски измерения, природа, история, език, обединени в литературно българознание, без да е спестено и огорчението от неосъзнаващите възвишеността на българското, от които поетовият глас настойчиво изисква прозрение и към които отправя своето поучително слово на месия на Българското, (само)натоварен с мисията да го разпознае и изкаже във всичките му проявления, да го съхрани и прослави, защото образът на родното и образът на поета това са две могъщи опори, които в своята непоколебима обвързаност създават художественото единство на Вазовия поетичен свят (М.Цанева Sledi I kontexti Vazov_rodno_bulgarsko).

Теза 1

Измеренията на родното се разпознават през възрожденската свръхценност българската земя, географски точно очертана и патетично изказана чрез историческото величие на миналото. За родната земя е предвещана светла бъднина, която е постижима след усилията на настоящето да се самопречисти и прогледне за истински стойностното единен български свят.

Аргументи:

• Стихотворението Де е България? (Пряпорец и гусла, 1876) (BIBLIOTEKA) очертава границите на българската земя в контекста на възрожденския порив за възвръщане на загубената държавност. Географските топоси белий Дунав, Черно море, Марица, Стара планина, Тракийска равнина, Вардар, Рила, Търново, Преслав се превръщат в сакрални маркери на родното пространство от една страна, с педантична точност очертавано, а от друга, сякаш уширено с епическия замах на поетическия рисунък, който сглобява частите на българското, за да отговори с увереност и гордост на питането, поставено чрез заглавието. Текстът очертава времевата ос настояще минало бъдеще отново в унисон с идеите на най-българското време. Настоящето е белязано със знака на мъченичеството (днес е зла неволя, народа й мъченик) и разпада (жални съсипни/ на преминалата слава). Миналото е наситено с героика, слава и величие (там гърмяло тяхно име/ в мир и в бранните поля. // До чукарите