Родината в поезията на Никола Вапцаров

Вапцаров е може би последният от онази обща духовна група, към която принадлежат и Ботев, и Яворов, и Смирненски, и Гео Милев - все сложни, многопластови, "дълбоки" личности, превърнали нерадостите във външния свят във вътрешен драматичен сблъсък. У всички тях присъства пространството на родината, която със своите страдания става извор на трагизъм и изпепеляващи душата на твореца вътрешни противоречия. Но за да достигне до мъчителното амбивалентно отношение към отечественото пространство, поетът Вапцаров извървява сложен и противоречив творчески път, който особено силно е изразен в стихотворенията, писани след средата на 1936 г., когато започва нов период в живота на твореца. В по-ранните стихотворения се поставя началото на идейно - художествените мотиви, които ще достигнат истински връх в по-късните творби. Патриотичното чувство се долавя още в първите Вапцарови поетически опити, но тук се среща шаблонна стилистика и риторична лексика, употребата на изрази като: "голгота", "окови", "кървави сълзи", "обет синовен", "родино пресвята". Подобна лексика е характерна за стихотворението "Обет", където доминантен е образът на родината - мъченица и нейният предан син, който ще я освободи от сковаващите я вериги. Силата, която го подбужда да се изправи срещу настоящето и да отправи взор към справедливото и светло бъдеще, е неговата вяра. В стихотворението "Аз вярвам" за пръв път се появява вярата като психологическо състояние и като потребност на духа, но за деветнадесетгодишния юноша това чувство е все още неосъзнато. Вярата в необходимостта от промяна е естествена, спонтанна реакция на несъгласието с несвободата в родината:

Аз вярвам, майко, те са изживени

ония дни на скърби и нерадост.

Аз вярвам, майко, малко слаб поет,

аз вярвам, че ще дойде светъл ден.

Още ранните поетически опити на младия Вапцаров свидетелстват за пробуждащото се у него чувство на духовна ангажираност към родната земя - тенденция, която ще стане водеща в по-късния Вапцаров поетически свят.

Наченки на идеята за родния дом, край, семейство, близки се откриват в някои от първите стихотворения на младия поет, в които проличава откъсването от шаблонната образност и прояви на индивидуални преживявания. Под влиянието на Яворов идва мотивът за отчуждението, който често се среща в стиховете на Вапцаров от периода 1928 - 1929 г. Отношението към мястото, където е израснал, все още не е определено - колебае се между патриотичен патос и тъга по изгубения дом. Конкретната подбуда за изпитването на носталгични чувства е престоят в Морското училище. От писмата, които юношата изпраща до близките си и от изказванията на баба Елена Вапцарова се разбира, че той изпитва във Варна дълбоко страдание от откъсването му от родния дом и постепенно започва да вижда в романтично -носталгична светлина родния край. В тези стихове се долавят навеи на българската символистична поезия, в която водещо е чувството на страдание на лирическия герой от отдалечеността му от свидното