Родината , майката и любимата в творчеството на П. К. Яворов

Яворов е най-дълбоко трагичната творческа личност в българския модернизъм. Той приема за свой идеал живота и творчеството на Хр. Ботев. Но епохата на историческо безвремие, в която живее го лишава от възможността за героично себедоказване. Това го принуждава да се затвори в своя ценностен свят, далеч от дребните страсти на ежедневното битуване, разкъсван от противоречия. Драматизмът в поезията на Яворов е породена от чувството за изгаряне, което е следствие от крайната болезненост при възприемането на живота. Усещането за самотност в тълпата го провокира съзнателно да търси необходимата самота, да постигне нужната хармония, т. е. съгласие със самия себе си.

Поезията на Яворов е поезия на разрива. Тя се гради антитетично. Но в действителност разрушава границата между истината и лъжата, действителност и въображение. Яворовият човек се намира в състояние на дирене. Поетът започва поетическия си път като продължава традицията на П. П. Славейков с интерес към фолклора и модерната интерпретация. Това му отрежда място и в първия естетически кръг Мисъл в българската литература. Основната тема в творчеството на Яворов е трагичният сблъсък на идеала, мечтата с бруталността на живота. Така страданието се превръща в основна екзистенция на Яворовия лирически герой.

Търсенията на Аза са неразривно свързани с образите на родината, майката и любимата. Родината е лишена от своите физико-географски граници. Лирическият герой я носи вътре в себе си и я изобразява чрез духовната си същност. Майката се възприема от лирическия аз не само като начало на живота, но и като начало на страданията. Любовното чувство при Яворов се изживява между две крайности, образът на любимата също се възприема по два противоположни начина. Всичко това се дължи на двуликостта на Яворовата душа.

Образите на родината, любимата и майката са основни елементи в поемата Нощ, издадена през 1901г. в сб. Стихотворения, която е големият опит в българската литература да бъде разпозната и определена личността в нейните индивидуални и национални същности. Двойно симетричният модел на мислене отвежда към проблема за целостта на модерната личност. Героят-неединен, разколебан и страдащ търси себе си, опитва се да назове своята единствена същност. Родината и любимата мечта на моите мечти, една душа са женски двойници на стремящата се към идентификация личност. Не случайно върху тях са проектирани белези и характеристики на самия герой. Родината е със снага разбита и в хиляди рани, безсилна е, заплашва я робство и тя търси спасение. Мечтата, любима е изплашена и морна, в гърдите й е насъбрана отрова люта, лицето й е в сълзи и петна от рани, последен стон гърдите и раздира, животът и е бил пустинен път т. е. , родината и любимата са огледални същности, в които лирическия аз вижда себе си и чрез сливането си с тях се старае да хармонизира своя раздиран от противоречия дух. Майката не е от същия смислов порядък. Тя е посредникът между живота и смъртта и извежда своя син от света на живите в света на мъртвите. В началото на втора половина от текста персонажът допуска мисълта И аз да бих сега умрял и веднага се появява образът на майката, която надвесена над него му пее и сладко, и толкоз тъжно. Следва картината на хладния гроб с босилек цвете върху който майката плаче и нарежда и то не само непосредствено след смъртта на сина си, но и в летен пек и в димен мраз, т. е. винаги. При хладния гроб на героя идват и една душа любимата и родината. Те говорят, молят, зовът мъртвия, търсят от него спасение. Неосъщeствимостта на оцеляването и хармонизирането на личността е причина за трагизма на героя, трагизъм съизмерим само с Христовото страдание.

Образът на родното и неговото сакрализиране са моменти, типични за българската литература. Това е и тема в Заточеници, където родното е изгубено. Още в първата строфа то е като чезнещ образ, обвит в мъгли, което създава илюзията за неговото потъване. Текстът борави със словесните изрази на условността едва ли, можехме и т. н. Те акцентуват върху липсата на родното, което обезсмисля живота на изгнаниците.