РОБСТВОТО И СВОБОДАТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО ЕЛЕГИЯ

Ботевият поетичен свят се гради върху родената от Българското възраждане опозиция между понятията робство и свобода, които поставят във всяка от творбите му границата, разделяща осветения от идеали достоен живот от подчиненото на принудата съществуванне. Стихотворението Елегия е едно от ярките поетични откровения, в които прозвучава авторовата присъда над малодушното примирение с робството, което умъртвява поривите на духа и обезсмисля битието.

Съчетала жанрово елегични и сатирични елементи, творбата е трагичен размисъл за невъзможността да бъде преодоляно вековното робско съзнание, което определя нерадостната участ на българския народ. Безропотно приел оковите си, приспиван с лъжливи обещания, този народ мъченик е изгубил воля за противодействие на злото. Неговата пасивност и смиреност му отреждат съдба на покорен роб в ръцете на всевъзможни властници. Робското страдание предизвиква съчувствие у лирическия говорител, но заедно с болката избликва и неговият упрек, насочен срещу бездействието на народните водачи, забравили своята мисия да пробудят народа и го поведат към свободата.

Настойчиво и гневно звучат реторичните въпроси, с които лирическият герой се обръща към потиснатия народ в началните строфи. Сунгуларизацията народе обединява изтерзаната народна маса в един образ на вековен страдалец, самотен и изоставен в безизходицата на робското тегло. Към него е отправено приласкаващото обръщение бедний, с което героят изразява съчувствието си и се разграничава от виновниците, представени антитезисно с жестоката си безучастност. Предложените като отговор на въпроса, кой е отговорен за народното нещастие фрази, са успоредени с разграничителните конструкции тоз ли или тоз. Синтактичният паралелизъм предава алтернативността, характерна за подхода към обществените явления през втората половина на ХХ век, когато категорично се налага избърът робство или свобода, примирение или противодействие на злото, застой или прогрес.

Заявил себе си като част от мислещата интелигенция, нежелаеща да затваря очите си пред гибелните последствия от търпението, лирическият Аз изрежда в метафорично-алегоричен план социалните врагове на народа

Той ли ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда

кой продал брата, убил баща си?!

Образите на Лойола и Юда събуждат асоциации за най-страшни човешки пороци и изграждат представа за робството като морално падение. Липсата на национални и религиозни определители в типологията на тираните извежда идеята за насилника като събирателен образ на злото в общочовешки смисъл. Опитвайки се да разпознае виновника за народното тегло и да демаскира социалните потисници чрез хиперболизация на злото и неговите носители, лирическият герой не спестява упрека си и към народа, оставил се да бъде приспиван векове от напева :Търпи и ще си спасиш душата и люлян в люлката на робското търпение от наши и чужди гости.