ПРАВЕН КОНТИНЮИТЕТ НА ИЗТОЧНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ.
1. Исторически бележки
Кризата в производството и обществените отношения, обхванала огромната империя от края на III век насетне, предизвикала упадъка и на юриспруденцията.В Източната римска империя, със столица Константинопол, някои от класическите традиции били запазени. Там продължили да съществуват известните и от класическия период юридически школи (Бейрут, Кесария, Александрия и др.), в които работели първокласни познавачи на правната теория.
Началото на Византийската империя се поставя след разделянето на единната Римска империя през 395 год. между синовете на Теодосий . Трите основи, на които се крепи византийското общество, са римската държавна уредба, елинската култура и християнската религия. Следата, оставена от Рим във Византия, постепенно се заличава, за да може на нейно място да се утвърдят древногръцката култура и теократизацията на политическия живот. Но въпреки това византийските граждани не изоставят римските традиции, те до последно се наричат ромеи. А римското право продължава да бъде мяра за държавно и юридическо ръководство. Управленската държавна система на Византия се оформя след приемането на християнската религия. Формата на държавно управление е монархия, благословена от Бога. По този начин се осъществява обединението на императорска и църковна власт. А властта на василевса се възприема като подобие на небесната. Устройството на Византийската империя трябва да наподобява Божието Царство.
Византия формално смята за свои териториите, принадлежащи на Римската империя. Императорът се смята за върховен господар на християнския свят. Той е Божи наместник. Неговата власт е свещена. Той е не само съдия, законодател и военачалник, а и връзката между Бог и хората. Макар и в по-ранния византийски период властта му да е ограничавана от сената, армията и народа, с течение на времето, благодарение на бюрократизацията, василевсът се сдобива с повече правомощия.
2. Органи на държавно управление и техните функции
През V V век функцията на сената е силно намалена. Той се свиква само, за да приема владетелските предложения, без да ги обсъжда. Все пак сенаторите имат възможност да правят и свои проекти senatus consulta. Ако василевсът ги одобри, те придобиват тежестта на закон. Въпреки ограничената си власт, сенатът си остава важен имперски орган. Той е коректив на абсолютната власт на императора самодържец. Ролята на сенаторите е голяма при избирането и провъзгласяването на нов император, както и при някои по важни съдебни процеси, тъй като той представлява народа. Сенатът е консултативен орган и ако е поканен от императора взима участие в разрешаването на важни външно- и вътрешнополитически въпроси. Тогава, независимо с колко власт разполага, василевсът трябва да се съобразява с това знатно и немалобройно съсловие. Основната част от него се състои от граждани, военни сановници и едри земевладелци. Първоначално в сената влизат по право висши императорски служители mustes, spectabiles и clarissimi. През 5 век броят на сенаторите се увеличава, тъй като в сената вече се приемат и забогатели граждани.
Голяма и величествена империя като Византийската трябва да разполага със силен ръководен център и да се контролира от него. Този център е столицата - Константинопол. Там се намира седалището на императора. Там са и най важните държавни служители. Сред тези най-важни служители достойно място заема префектът на града praefectus urbi или епархът (както е по-късното му, елинско наименование). Той стои малко по-ниско от василевса. Неговите задължения са да се грижи за благоустройството на града, да пази реда, да се информира за случващото се в него. Когато императорът отсъства, епархът го замества, а при криза получава неограничена власт. В неговите правомощия се включва и правото му да съди гражданите и да разполага със свободата им. Фактически той води всички съдебни дела за всяко извършено престъпление. Негова задача е не само да се интересува, но и да знае какво се случва в града.

Квесторът, също като епарха има и съдебна власт. Той е юрист и съставител на законите, под които императорът само се подписва. Занимава се и с назначаването на държавни чиновници, у него е списъкът с имената им и с длъжността, която заемат. Магистърът на официите magister officiorum е нещо като премиер на държавата. Той е началник на отделните ресори, грижи се за външната политика и е найавторитетния човек на централното управление. Контролира всички имперски официи, т.е. цялото имперско управление. Неговата официя е съставена от agentes in rebus, които са държавни разузнавачи и куриери. Magister officiorum отговаря за сигурността на императора. Ето защо под негово командване е охранителната гвардия scholae palatinae. Негово задължение е да отговаря за всякакъв вид общуване с външните сили, да приема чуждестранни пратеници. А от края на 4 век се заема с пощенските връзки cursus publicus, които първоначално са задължение на преторианските префекти.

Magister peditum и magister equitum са съответно главнокомандващите на пехотата и на конницата. Това разделение, което е от полза, скоро бива изоставено, тъй като в императорския двор се намират двама пълноправни пълководци, които се ползват едновременнно с титлата magister equitum et peditum praesentalis. Назначават се трима главнокомандващи, чиито териториален обхват е ограничен за Ориента, Тракия и Илирия magister militum per Orientem, per Thracias, per Illyricum. Подчинени на тях са и duces оглавяват граничните подразделения в провинциите, докато magistri militum praesentales отговарят за дворцовите военни части. По този начин Византия се сдобива с петима военачалници, пряко подчинени на василевса, който обединява единството на военната сила.