Наследяване и наследство. Принципи на римското наследствено право

1. В родовото общество всички блага били на общо ползване. Съществували само наченки на наследяване, които били за лично ползване. Наченки на наследяване съществуват още при режима на фамилната собственост, когато след смъртта на pater familias фамилното имущество/ земята остават в същата фамилия, към която е принадлежал и той наследодател, без да се смесват с имотите на рода. Ако той умре, без да остави нищо на фамилията си (защото няма такава, или те са умрели преди него) преминава в ръцете на най-близките му родственици агнати (братя, братовчеди и т.н.). При липса и на тези родът (гентили) поставял ръка върху имотите, които преди това са били колективна родова собственост. Евентуалните конфликти между наследодателя и рода се уреждат от Народното събрание. Наследодателят се обръщал към него когато е искал или още преживе да направи свой подвластен онзи, на който иска да остави имуществото си (адрогация); или когато е искал да му остави своя имот за времето, след като умре (завещание). И адрогацията и завещанието се извършват пред Народното събрание и с неговото одобрение. В резултат на утвърждаването на частната собственост се явила възможността, призната и санкционирана от 12-те таблици, наследственото имущество да се поделя между членовете на фамилията. Разделянето на имуществото първоначално е било в противоречие с тенденцията на укрепване на частната собственост. Явила се и нуждата от завещание, което да даде възможност на домовладелеца при наличието на низходящи и фамилия да остави фамилното имущество на един от низходящите. Понтификалната юриспруденция използва соленелния акт на манципацията, за да осъществи прехвърлянето на имуществото на домовладелеца върху посочения от него наследник. Но имуществото първо е манципирано върху трето лице, което да прехвърли имуществото след смъртта на pater familias върху посочения от него наследник. При късната република наследяването по завещание станало правило. Наред със завещанията по цивилното право се явило и преторското завещание. Преторът бил този, който включил кръвното родство когнатство. При спор кой е истинският цивилен наследник, имуществото (bonorum possesio) се давало на този, който е по-вероятен. Според цивилното право щом бил назначен наследник по завещание, наследството не могло да бъде дадено на наследника по закон. При наследяването по закон ако най-близкият законен наследник не се явявал да приеме наследството, то не може да бъде наследявано от по-далечните налседници. В този случай наследството оставало вакантно и може да бъде завладяно по давност и то в съкратен срок (една година) от всяко трето лице. Ако най-близкият от законните наследници не приемал наследството, преторът призовавал към наследяване следващите по реда. Стигнало се и до там наследството да се дава не на цивилни лица, въпреки че е на лице цивилен наследник. Според цивилното право еманципираните низходящи изгубвали правото си да наследяват pater familias, който ги е еманципирал. След смъртта му имуществото трябва да премине у подвластните. Преторът обаче поставил еманципираните низходящи наред с нееманципираните и ги предпочитал пред агнатите. Преторът изгражда система на наследяване, в която включил като елемент системата на самото цивилно наследствено право. Съдебната практика започнала да счита, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици, оставя чрез завещание цялото си имущество в полза на едно чуждо лице наследник по завещание, постъпва против повелите на officium pietatis (чувство за дълг към най-близките). Следкласическото право допуска възможността наследството да се придобива отчасти по завещание и отчасти по закон. При Юстиниан се въвеждат нови форми на публично завещание. Отново се въвежда правилото, че не може наследството да се придобива отчасти по завещание и отчасти по закон. Също така