Източници на правото. Системи на действащото право

1. Основни източници на Римското право
>> Юридически обичаи
Правните обичаи са най-древният източник на римското частно право, още юристите от времето на класическото римско право са знаели това. Самите Дванадесет таблици представляват до голяма степен кодификация на обичайно право. От момента, в който обичайните норми са намерили място в Дванадесетте таблици, те се превръщат в писано право.

Римските юристи са нясно, че за да може да се говори за юридически обичай, е необходимо преди това да съществува обичай - правило за поведение, явило се като резултат на дългогодишно приложение. Но само по себе си това не е достатъчно, за да се схваща като правно обвързващо, имайки задължителност на закон. Тази мисъл е изразена в прочутия фрагмент на Юлиан за обичайното право:
"Древният обичай се зачита заслужено като закон и това е правото, за което се казва, че е установено от нравите. Тъй като самите закони ни свързват не поради друга някаква причина, а защото са били приети по решение на народа, основателно и това, което народът е одобрил без записване, обвързва всички."
Opinio necessitatis е съзнанието, че един обичай е правно задължителен и се е появило в резултат на това, че обичаят фактически се прилагал като правно задължителен и от правораздавателните органи в Рим. Обичай, който не бил в хармония с класовите интереси на римската робовладетелска класа, не могъл да стане правен обичай.

>> Закони
Законът в Рим е акт на народното събрание, с който се установяват правни норми. Гай в своите Институции говори, че закон е това, което народът нарежда и установява - Lex est quod populus iubet atque constituit. Закони в Рим издавали както народните събрания по центурии, така и тези по триби. Издаването на закона ставало по предложение на съответния магистрат, който имал право да свиква народното събрание (консул, претор и т.н.). То се произнасяло по внесеното предложение, като го приемало така както е внесено (без да го редактира) или го отхвърляло. Приетият закон се одобрявал от Сената.

Редица мерки осигурявали получаването на благоприятен за господстващата класа вот: 98 от всички 193 центурии били в ръцете на богатите; от всички триби 16 (а по-късно 31) били селски, 4 градски, а в селските триби повечето били едри поземлени собственици. Всяка триба и центурия се брояла за един глас, така че след получаване на необходимото мнозинство, до прибягване до гласуване на останалите единици не се е стигало.

Гласуването се е считало за редовно независимо колко гласоподаватели участват. Жреците, които присъствали и дори участвали в ръководството на народните събрания можели да прекъсват гласуването, ако решат, че има неблагоприятни религиозни знаменования.

Римските юристи са оставили различни кодификаци на законите, изхождащи от различни класификационни критерии: "Действието на закона е да заповядва, да запрещава, да позволява, да наказва" (Legis virtus haec est imperare, vetare, permittere, punire).
- Leges perfectae (съвършени закони) - които запрещават извършването на някакъв юридически акт под страх за недействителност;
- leges minus quam perfectae са тези закони, които без да обявяват за недействителен юридическия акт, който им противоречи, свързвали неговото извършване с определена санкция;
- leges imperfectae - нарушението на правната норма не е свързано с някаква санкция от самия закон, който я установява; lex imperfecta - установява само запрещението и не съдържа санкция и обикновено я е измислял преторът.

На издаваните от народните събрания закони били приравнени издаваните от събранията на плебеите плебисцити. Законите и плебисцитите били източник на римското право през време на Републиката и до нас са достигнали редица закони от това време, макар и фрагментарно (lex Papiria, lex Acilia repetundarum и др.). По време на Принципата законодателната дейност на народните събрания постепенно отпаднала. Но много време преди това голяма значение в Рим придобил един специфичен за римското право източник на правни норми - едиктът на съдебните магистрати.

>> Едикти на магистратите
През времето на Републиката те са били изключително важен източник на римското право, особено едиктът на градския претор. При всъпването си в длъжност, римските магистрати имали обичай да издават специални актове, наречени едикти, с които се представяли пред гражданите като изтъквали своите заслуги и обявявали своите проекти. Едиктите на съдебните магистрати и на градския претор ставали източник на право.

Едиктите са съдържали от какви правила ще се ръководят магистратите при изпълнението на своята служба и при какви предпоставки ще дават правна защита на гражданите. Така се създали edicta perpetua