РЕЧЕВ ЖЕСТ И МЕТАФОРИЧНОСТ

Характеристиката на цялата възрожденска поезия - от Димитър Попски до Ботев и ранния Вазов, е нейната отчетлива комуникативност - стихотворенията се градят не като текстове-светове (както ще стане в края на миналия и началото на нашия век - типичен пример е "Сън за щастие" на Пенчо Славейков), а като поетически изказвания: характерна е близостта им до реториката на тържественото публично говорене, почти задължителната звателна форма в началото, ясният, експлициран адресат, отчетливата интонационна напрегнатост и т. н. Както е известно, това ражда и двата основни комуникативни типа във възрожденската поезия - реторичния и песенния. Още във възрожденската поезия преди Ботев комуникативно-прагматическите характеристики на словото започват да се превръщат в генератор на поетичност. На първо място това се изразява във фикционализиране на комуникативния акт: речевият жанр се представя за устен, а всъщност е писмен (лирическата песен, стихотворението-призив), адресатът губи своята очевидност и достоверност и се раздвоява между някаква реална аудитория и фикционалния адресат вътре в текста; не са случайни от тази гледна точка адресатите - алегорични персонификации ("Мати Болгария", "юнакът балкански", "вярната любов народна"). Често писмените поетически текстове изграждат образ на фикционално комуникативно пространство с фантастични характеристики - гласът-призив звучи в целостта на една визионерска национална "география"