Никола Вапцаров

Реч, произнесена при завършване на морското училище

Господин капитан, господа офицери и преподаватели. Изминаха шест години и ние

си отиваме. От онзи детински ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е

останала нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще

мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложат

компромиси, които ще имат съдбоносно значение за целия им живот, но не може да

се избира - те ще бъдат компромиси за хляб. И ето днеска се събираме за

последен път да си подадем ръцете, събираме се, защото едва ли ще се видим

някога, събираме се да кажем нещо, не да укоряваме, а да поправяме, не да

създаваме злоби, а да изкореним техните поводи, не да пием, а да открием душите

си.

За първи път аз ще мога да се явя от името на моите другари, от името на това

свещено "ние", което ще ни свърже навеки, от името на шестте години, от името

на взаимното тегло, от името на взаимната радост.

Аз искам да ги оправдая тогава, когато бяха обвинени, защото наистина не бяхме

само ние виновни. Искам да разбия предубеждения, искам да докажа, че с формули

не се управлява една душа; искам да ви разясня защо ние сме толкова далече от

вас и защо ще бъдат още по-далече тези, които ще дойдат подире ни. Аз искам да

разясня именно на вас, наши бивши началници, за да не сте учудени, за да не ни

сочите вашия пример на миналото, защото оттам произлизат всичките противоречия,

оттам е и онзи конфликт, който днес е по-осезателен от всеки друг път.

Ние не можехме да бъдеме това, което вие сте били, не от някаква индивидуална

особеност, а по чисто атавистични причини. Вие ни сочехте вашите лишения в

миналото и с тях искахте да ни дадете импулс. Вие ни сочехте условията, при

които сте работили, и се удивлявахте на някаква наша капризна претенциозност.

Не се удивлявайте! У вас небето беше по-светло. Вие вярвахте в неща, които нам

днес се виждат смешни. Ние едва ли вярваме в нещо. И не сме виновни за това. У

всеки един ту по-плитко, ту по-дълбоко има страх. В своя сън ние дори чуваме

кошмарния грохот на стъпки от безработни върволици.

Това не са поетически форми, това е една действителност, която не търпи никаква