Реалноста в Ботевите творби.

В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема приоритетно място. В това многозначително редуване на минало, настояще и бъдеще се е отразило сложното взаимодействие между драматизма и трагичния оптимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.

Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: Ах, тез песни и таз усмивка, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиката - за смисъла на живота и на човешкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родина. Личното е неделимо от общото. В орбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за пред-назначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието - една ценностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява кървавата напивка, носеща навеи от варварски времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената любовна страст немее.

Заглавието До моето първо либе определя ясно и еднозначно творбата като интимно ти-послание/себеразкриване. Акцентирано е определението първо - не До либето ми, както е в началната редакция на стихотворението, наблягащо уговорен адресат е първата любов. Преекспонираното любовно посвещение задава очакване за сила и драматизъм на чувството - съгласно любовния код на времето заглавието цели почти хипнотично въздействие; за патриархалния човек първо либе е равнозначно на първо венчило. Понятия като вярност до гроб, вярност и след смъртта са морални стандарти с изключителна власт над личността, която скъпи традиционната нормативност. Говорещият репресивно натрапва думи и образи на любимата, обръща се към нея гневно, увещателно, умолително, изисквайки съгласие и споделимост. Аз-ът си присвоява правото да говори само той, монологичната властова позиция не допуска да прозвучи отречената, забранената песен, не позволява гласът на девойката да получи текстово въплътяване. Непроговорилото Ти все пак присъства, властно за-явява някаква своя сила, важност, (не)обходимост. На текстово възпроизведената любовна сцена са положени усилия за заличаване на следите от емоционалния ангажимент към момичето; драматургията е прицелена в драматизма на ситуацията. Забележима е искрената и зле прикрита реакция на уязвеност; зад категоричността в говоренето, зад агресивността в диктовката (остави, забрави ... забрави) се прокрадва знание за болящата празнота, която може да сполети отвърналия лице от обичаното момиче, от неговата усмивка, поглед мил...

Местополагането на аз-а в героичното пространство, там, де земя гърми и тътне... е непоколебимо. Големият взрив на националноосвободителната идеология йерархизира човешките задължености, въвежда аксиологии в интимния свят, но личното, дори тотално подчинено на идеологемите, винаги се стъписва пред конкретиките на засрещането духовно-телесно, рационално-емоционално. Моделът за самопредставяне чрез класическата вписаност на личното в неежедневното, екстатично-героическото функционира като ботевски способ за оценностяване на своята (раз)лична (на)личност. В концептуалната направа на това уж любовно стихотворение доминира стремежът да се