Разумът и безумието на Дон Кихот

Прашните пътища, мръсните и неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрсати в късноренесансова Испания. Именно през този мрачен и объркан период се появява романът на Сервантес Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча. Още с първата си част тази творба събужда огромен интерес, който е жив и до днес. Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.

Мъдрец в своите намерения, своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост.Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух.Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности.Погледът на рицаря в него е извисен над дребнавото, нищожното.Макар че на пръв поглед в действията и думите на обезумелия идалго всичко е проява на лудостта, в мотивите му за действие има дълбока човечност и загриженост за съдбата на онеправданите.

Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплатено от него в мечтата му за Златния век. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите.

В началото на романа Дон Алонсо Кихана по нищо не се отличава от хилядите испански благородници, представители на обеднялата идалгия. Като всички тях, и той се примирява с действителността, приел без съпротива нещастното си съществуване.Но идва дръзкия бунт на човешкото съзнание., който граничи с безумието. Дон Кихот пожелава с цялата сила на духовната си същност да промени не само своята съсловна съдба, но и времето. Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност. Той нарича себе си Рицар на печалния образ, защото печален и тъжен е светът, в който се впуска, за да промени злото и да възстанови справедливостта. Няма закон, който да отмени вътрешната убеденост на Дон Кихот, че той е призван да служи на доброто, да защитава бедните и несправедливо унижените. Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар. В това се крие и неговата изключителна хуманност, надхвърляща често границите на разумността. Той не престава да вярва в хуманната си мисия: Аз съм храбрият Дон Кихот де ла Манча, покровител на