Разкрепостеният човешки дух в книгата на Джовани Бокачо Декамерон

В сборника от сто новели,разказани за десет дни от десетима различни по индивидуалност интерпретатори,ренесансовият творец Джовани Бокачо разкрива нов,по-разкрепостен свят,изграден от съчетаването на един необикновен тандем хармония между дух и материя.Бокачо откроява същността на надеждата,доказвайки,че в един кризисен момент,когато човек мислено се разделя с живота,желанието за спасение неизмеримо расте.Радостта от преживяното до тогава получава особена стойност и единствен начин за докосване до спомена в тази неизбежна ситуация е разказът.В произведението Декамерон всеки един от разказвачите се превъплъщава в сюжетните детайли и пред читателя оживяват незабравими сцени,напълно нехарактерни за Ренесанса.

Интепретаторите в произвението са десетима на брой.Сред тях преобладават жените,които за разлика от мъжете са седем.Странни са обстоятелствата,които събират тези млади разказвачи на забавни анекдоти от всекидневието.Събитията са определени от реалния исторически факт черната смърт и последвалите от нея,потресаващи събития.Годината е 1348,а градът е Флоренция.За разказвачи на Декамерон са избрани най-младите представители на десет видни аристократични фамилии.Превъплъщавайки се в начина на мислене на всеки един от тях,Бокачо разказва увлекателно истината за реалните стойности на човешкия живот и излага на

показ разкрепостения по това време ренесансов дух.

Мисълта за дебнещата смърт ги пренася в едно фикциозно отдалечено място,където могат да се любуват на радостите в живота,говорейки за скритите му наслади.Те го представят като едно пъстроцветие,съчетано от смешни и нелепи недоразумения.Любовта е водеща тема в голяма част от новелите.Това свято чувство,почти забранено от църквата през Средновековието,е интерпретирано по нов,неочакван начин.

За Бокачо женското присъствие в живота на мъжа има особено голяма стойност.Той представя жената,не само като изкушение на плътта,но и като духовна наслада.За разлика от Средновековието през Ренесанса човекът открива равноправието и любовта е достъпна за всички.За порива на сърцето спират да се поставят граници.Пример за това е първа новела (четвърти ден) на Декамерон,в която Джовани Бокачо разказва за любовта между Жизмонда - дъщеря на княз - и обикновен слуга. Героинята дръзко защитава както собственото си право на любов,така и на любимия си. Тя се чувства свободна да говори открито за интимния свят на човека, оказал се еднакъв и за мъжа, и за жената: Твърдите, че той е човек с неаристократичен произход, но нима това е недостатък... Не бедността, а богатството отнема добродетелта на човека. .Авторът доказва,че социалната предопределеност на човек не е определящ фактор за личните качества на индивида.

Във втора и пета новели ( втори ден ) главните герои до този момент са водили твърде изолиран и оскъден живот.Когато попадат в големия град,преживяват много опасности и приключения.Както винаги обаче,Ренесансът затвърждава тезата,че човекът по това време защитава себе си от непознатото и несигурното чрез личните си качества,качествата на собствения си разум.Чрез напрегната динамика в двете сюжетни развития,читателят открива непознат свят и се докосва до скритата картина на големия град,където животът е пълен със страсти и неочаквани конфликти.

Риналдо дАсти бива ограбен и попада в К.астел Гулиелмо, където намира подслон у една вдовица.После бива възнаграден за понесените загуби по няколко начина и се прибира жив и здрав у дома си. Друг добре преценяващ ситуацията ренесансов човек е Андреучо от Перуджа,който пристига в Неапол да купува коне.За една нощ му се случват три премеждия, но се отървава и се връща у дома си с един рубин.

Смехът е едно от главните действащи лица в Декамерон.Сякаш цяла Италия се присмива над морала и нравите,наложени от отиващото си Средновековие.Библейското триединство на Дух,Отец и Син,представящо водещото мъжко начало в християнския свят запазва доминацията на мъжа,но в иронични аспекти. В много от новелите си Бокачо разкрива интимния живот на духовни лица.Противоречиво с морала на църквата той разобличава реалния им лик на фалшива благочестивост и излага на показ пред читателите всички техни духовни помисли,зад които е скрита тайната за същността на човека.

В четвърта новела (осми ден ) Енорийският свещеник на Фиезоле се влюбва в една вдовица, но тя не го обича.Той си въобразява, че ще легне с дамата, а спи с нейната слугиня, след което братята на вдовицата го издават на епископа.Подобно на свещеника,в десета новела ( трети ден ) се осмива образът на монаха Рустико,който запознава неопитната до тогава непълнолетна девойка Алибек как да вкарва дявола в пъкъла.По този начин чрез гротеска авторът доказва,че дори святата почит към Бог би могла да бъде пребрегната,заради естествените плътски желания.

Декамерон на Джовани Бокачо е творба със силно изявен отличаващ се ренесансов дух.Човекът и неговите постъпки заемат централно място в повествованието.Смехът,който е събран в произведението посочва неспособността на Средновековието да отнеме свободния избор на личността и чрез разкрепостената човешка същност доказва,че през всяка една епоха нищо човешко не е чуждо нито за хората през Седновековието,нито през Ренесанса.