Иван Вазов

Разкази 1901-1921 - Разходка из историята

СПОМЕНИ И СРЕЩИ

Слънцето заливаше с утринния си светлик гористите чуки, що се чернееха над

преслапът, през който минува път от Тракия за Търново. Живописно изпъстрените -

с яркозелени рудинки и свежи моравки - лесове на Стара планина се разстилаха

вълнисти до призрачно-обайните равнини на Дунавска България. Прохлада духаше.

Сенките на големите букове шареха ронливия друм, из който пътуваха двамата

българи.

Тия двама българи бяха два братя.

Когато пак се поспряха с конете си под една сянка, за да се закрият от жежките

лучи на утринното лятно слънце, по-младият брат се обърна към по-стария, все

мрачен и мълчалив:

- Ти все си намръщен. Кажи нещо, бачо.

По-старият въздъхна и отговори почти през сълзи:

- Какво да ти кажа? Проклятие, брате, виси над нас. Бедно отечество, бедно

отечество!

- Защо това отчаяние, бачо?

- Защото сме роби. Робите нямат право да бъдат весели,

- Но имат право да се надеят - възрази по-младият брат.

- Надеждата днес е едно безумие.

- Не, тя е една добродетел, и най-потребната сега.

По-старият брат се усмихна горчиво, почти презрително.

- Да, ние сме роби, врагът ни е оковал, отечеството е нещастно - каза

по-младият; - но вярата ни дава крила.

Те боднаха конете по жилестите корми п продължиха пътя си.

Денят преваляше. Слънцето трептеше веч над западните приоблачни чуки. Скоро

притъмня. Пътниците отседнаха при Янтра, напоиха уморените си коне и се отбиха

в една планинска колиба да нощуват. Вечеряха с хляб и кромид лук, па си легнаха

въз постеля от борови върхари.