Иван Вазов

Разкази 1901-1921 - Но вие българи ли сте?

ДРАСКА

Края на юли 190* година.

Последните слънчеви лъчи се разтопиха в едно море от пурпур, което заливаше

хоризонтната линия на Южните Родопи, и след малко в околността настана

прозрачна дрезгавина. Долините и проломите потънаха в сянка, а възвишенията

меланхолично се открояваха на постепенно бледнеющия небосвод. Всичко

полека-лека затихна, онемя - Родопите вече заспиваха... И въдвори се дълбока,

мистична тишина...

Нощ.

Но всред общата неподвижност неочаквано нещо шавна там нейде в гъсталака и след

малко из него предпазливо се извлече някой. Непознатия внимателно изгледа

околността, вслуша се и, след късо размишление, тръгна.

Това беше един едва двадесетгодишен младеж с отслабнало лице и превързана ръка.

Той беше въстаник от четата на Станева, която след едно сражение се оттегли в

планината, а младежа, ранен в ръката, се заблуди в околността. И четвърти ден

беше вече, откак той се скиташе с надежда да мине в България, да се излекува и

после отново да се върне в Македония.

След дълго и упорито вървене, младежа се озова на плоския връх на едно

възвишение. Преди да седне да отпочине, той огледа околността. Нещо обърна

вниманието му и той впери поглед в далечината. Там нейде далеко, далеко се

виждаха огнени езици, които, треперейки, зловещо се издигаха към звездното

небо.

Гореше някакво българско село...

На лицето на младежа се изписа дълбока скръб; той въздъхна и седна или по-добре

се повали на земята, за да почине.

Луната заливаше околността със своята сребърна светлина, а проломите и доловете

тънеха в тайнствен мрак.

Непобедим глад мъчеше нещастния младеж, който в продължение на своето

четиридневно скитане се храни с разни зеленчуци и треви, поради което се

чувствуваше съвсем слаб. Той имаше нужда от храна, за да подкрепи силите си, и