Иван Вазов

Разкази 1901-1921 - Людоеди

РАЗКАЗ

Над хълмистите равнини, покрити с тъмносивия килим на разораните и разораваните

за есенните посеви ниви, пъстрени тук-там от редките с полиняла шума дървеса,

заглъхнали и тъжни, както самата земя, слънцето лееше своите топли приятни лучи

с пролетна пищност. Из въздуха редки птици изпускаха своето звънливо-кристално

цвъркане, без да намалят меланхолията на природата; лястовичките хвърляха

последните си радостни ноти из въздуха, тъкмейки се да отлетят на зимовище в

южните страни, в страните на вечното слънце. По нивята бели волове влачеха

лениво железните рала, оставяйки по себе си черни свежи бразди, под сърдитите

подканяния на орачите.

В полегатата наклонност на една разлата рътлина Цветан Буков, трийсет и пет

годишен селянин, ореше също в една нива. Здрав и силен мъж, с яка снага и

мускулести ръце, с намусено лице и лют поглед на сприхав човек, той постоянно

викаше въз воловете си и бързаше да разоре повече пространство. Истина, нивата

му се чернееше цяла от браздите, но той сега пореше съседната нива и

нетърпението му, безпокойството му се увеличаваха на всяка минута.

Най-после той видя, че недалеко се подаде един селянин, идейки насам през

нивата, и лицето му се намръщи по-силно.

Тоя селянин носеше на рамо дебел кривак.

- Ела, ела да те видя - измърмори Цветан на себе си, като хвърли ядосан поглед

на селянина с кривака.

Селянинът с кривака скоро дойде. Той беше по-стар от Цветана, но като него

жилест. Лицето му беше изкривено от злоба.

Цветан, без да го погледне вече, следваше да тика воловете и да говори с тях,

като че ли не вижда селянина с кривака, който се бе спрял запъхтян и гледаше

нивата, що се разораваше.

- Цветане - извика той.

- Какво търсиш? - попита направо Цветан.

- Махни се оттук! - каза оня с кривака.

- Защо?