Иван Вазов

Разкази 1881-1901 - Златната планина

I

Доктор Карло рано бе минал в кабинета си. Той бе дълбоко занят. Утринното слънце грееше през прозорците и правеше да лъскат по масата купчета

разновидни и разноцветни камъчета, донесени от всичките планини на Южна България. Това бяха драгоценните колекции на почтения професор по

геологията и минералогията в местната гимназия.

Доктор Карло, както и много други чужденци, беше дошъл в областта наскоро след войната. Като мъж на науката той се занимаваше само с нея и от

друго не щеше да знае. Неговият мир се заключаваше в училищния клас и в кабинета му. Кабинетът особено поглъщаше времето му, дето

класифицираше геолого-минералогическия си материал: камъчета, кремъци, руди, кристализации, раковини, сталактити, соли и други произведения от

изкопаемото царство. Освен по масата подобни купчета пълнеха полиците и долапите на стаята, а също и много преградки на областния музей, в

зародиш още. Всичко това беше плод на много трудни учени разходки из страната, на които докторът посвещаваше всичките си празнични дни и

ваканции.

Очевидно тия занятия не влизаха в кръга на строго професорската му длъжност. Но докторът се беше страстно предал към тях и безкористно -

единствено из любов към науката, която също има своите маниаци... Той доработваше един свой учен труд за Източна Румелия, който трябваше да му

отвори вратата на едно сциентифическо дружество в Европа, на което ламтеше да бъде член. Но неговото честолюбие се спираше дотам; от няколко

време обаче у него беше оживял тщеславен червек и той със завист следеше растящото значение на някои учени чужденци в България.

- Тоя неблагодарен предмет, над който старея, няма да ме изведе наникъде - каза си той горчиво днес. - Други дигнаха шум с такива безделци,

като описанието на Траяновия друм, изравяне класически статуи из разсипани градове, нищожни археологически открития и съмнителни исторически

документи. Гледаш ги - едва ли не Колумби на България! А аз гния гърди над моята бездушна специалност, от която никой не се интересува, даже и

мишките, и глупея между тоя див народец, дето ме е фърлила съдбата. Да найдех поне една руда на сол, на желязо, на сребро, та най-после на

каменни въглища! А то, чопли земята, обикаляй дивите кърове, само да обогатиш долапчетата на музея с тия глупави камъни, в които никога няма

да намеря моя философски камък...

И доктор Карло блъсна сърдито камъните.

Вратата скръцна, влезе жена му.

Тя беше в домашно неглиже, не твърде млада личност, но твърде окръглена и гойна, и с лице завито с дебел пласт тлъстини, благодушие и покой.

Както повече пъти бива, тя беше съвършена противоположност на мъжката си половина. Защото Карло, както навярно си го въобразяват и читателите,

беше сух, костелив, постал, с голяма прошарена, некултивирана, сиреч учена брада, нервен и разсеян, а главно - постал. Постал като камъните, с

които се окръжаваше и живееше. Той наумяваше в това отношение някои животни, които заприличват на почвата, дето се навъртат. Под тоя закон още